Джон Гришам - Признанието

— Той призна.

— Да, и признанието му е точно толкова достоверно, колкото и твоите показания. Хората казват неверни неща по най-различни причини, нали, Джоуи?

Разговорът секна задълго — и двамата обмисляха какво да кажат. В кантората си Роби чакаше търпеливо, макар че никога не се бе славил с търпение или спокойни моменти на размисъл.

Джоуи заговори пръв.

— Какво ще има в клетвената декларация?

— Истината. Заявяваш под клетва, че показанията ти пред съда не са били точни и тъй нататък. Нашата кантора ще я оформи. Можем да го направим за по-малко от час.

— Не бързай толкова. Значи по принцип ще кажа, че съм излъгал по време на делото?

— Можем да поукрасим приказките, но в общи линии е така. Бихме искали да изясним и въпроса с анонимното обаждане.

— После показанията ще бъдат подадени в съда и ще попаднат във вестниците, нали?

— Разбира се. Пресата следи случая. Ще бъдат отразени всички молби и обжалвания в последния момент.

— Значи майка ми ще прочете във вестника как сега казвам, че на делото съм излъгал. Ще призная, че съм лъжец, така ли?

— Да, но кое е по-важното, Джоуи? Твоята репутация или животът на Донте?

— Но ти сам каза, че се хващате за сламка, нали? Значи най-вероятно ще се призная за лъжец, а на него пак ще му забият иглата. И кой печели от всичко това?

— Определено няма да е той.

— Знаех си. Виж, трябва да се връщам на работа.

— Недей така, Джоуи.

— Благодаря за обяда. Беше ми много приятно.

С тия думи той се измъкна от сепарето и бързо напусна ресторанта.

Прайър въздъхна дълбоко и смаяно се загледа в масата. Както си говореха за клетвената декларация, разговорът изведнъж приключи. Той бавно извади телефона и се обади на шефа си.

— Чу ли?

— Да, всяка дума — каза Роби.

— Можем ли да използваме нещо?

— Не. Нищо. Всъщност няма и намек за нещо полезно.

— И аз така предположих. Съжалявам, Роби. По някое време реших, че е готов да се пречупи.

— Ти направи каквото можа, Фред. Добра работа. Нали имаш неговата визитна картичка?

— Да.

— Позвъни му след работа и просто му напомни, че още си готов да поговорите.

— Ще се опитам да го поканя на чашка. Нещо ми подсказва, че обича да кърка. Ако успея да го напия, може да стане по-приказлив.

— Само не пропускай да го запишеш.

— Непременно.

На третия етаж на болница „Сейнт Франсис“ мисис Орелия Линдмар се възстановяваше от операция на жлъчката. Кийт остана при нея двайсет минути, изяде две парчета евтин шоколад, пратен от нейната племенница, и се измъкна дискретно, когато в стаята пристигна сестра със спринцовка. На четвъртия етаж се срещна в коридора с бъдещата вдовица на мистър Чарлс Купър — достойния дякон на „Сейнт Марк“, чието болно сърце най-сетне започваше да се предава. Трябваше да се види с още трима пациенти, но тяхното състояние беше стабилно и можеха да изчакат до утре, когато щеше да има повече време. На втория етаж откри доктор Херцлих, който дъвчеше студен сандвич от автомата и четеше някакъв ситен текст, седнал сам в малкото кафене.

— Обядвал ли си? — попита любезно Кайл Херцлих и предложи стол на свещеника.

Кийт седна, огледа мизерния сандвич — бял хляб с тънко резенче от някакво брутално обработено месо — и отговори:

— Благодаря, закусих късно.

— Добре. Виж, Кийт, успях да се поразровя. Всъщност стигнах докъдето ми е възможно, нали знаеш как става?

— Знам, разбира се. И не съм очаквал да задълбаваш в личния му живот.

— В никакъв случай. И да искам, не мога. Но разпитах тук-там и… има си начини да научиш някои факти. През миналия месец твоят човек е идвал поне два пъти, минал е много прегледи и това за тумора се потвърждава. Прогнозата не е добра.

Кийт не се изненада, че Травис Бойет е казал истината, поне за мозъчния тумор.

— Благодаря, Кайл.

— Повече не мога да кажа — добави лекарят, успявайки едновременно да яде, да чете и да говори.

— Разбирам, няма проблеми.

— Какво е извършил?

Не ти трябва да знаеш, помисли си Кийт.

— Грозни работи. Рецидивист с дълго досие.

— А защо се мотае в „Сейнт Марк“?

— Църквата е отворена, Кайл. Длъжни сме да служим на всички Божи чеда, дори и да имат полицейски досиета.

— Сигурно. Тревожи ли те нещо?

— Не. Човекът е безобиден.

Само не бива да се допуска до жени, момичета, а може би и малки момченца, добави мислено Кийт. Благодари още веднъж и се сбогува.

— Ще се видим в неделя — каза лекарят, без да откъсва очи от медицинския отчет.