Едгар Уолъс - Червеният кръг

Тя каза това спокойно и бавно. Лицето на младия мъж почервеня. Почувствува се глупав и се наруга, че сам бе предизвикал тази ожесточена сцена.

— Ще ви кажа нещо, мистър Бирдмор — продължи девойката с равния си тон, — нещо, което не сте разбрали. Когато едно момче и едно момиче попаднат заедно на пуст остров, напълно естествено е момчето да си помисли, че момичето е единственото на света. Всичките му своенравни желания се съсредоточават върху една жена и от ден на ден тя става все по-чудесна в очите му. Чела съм сума такива истории за пусти острови, гледала съм сума филми за това интересно положение и всичко това ми влияе. Тук вие сте на пуст остров — прекарвате прекалено много време в имението си и единствените неща, които виждате, са зайци, птици и Талия Дръмънд. А трябва да отидете в града и да влезете в обществото на хора с вашето положение.

Тя се отвърна от него, защото бе забелязала да се приближава работодателят й. Взе да го наблюдава с крайчеца на окото си, когато той се спря да ги огледа, и разбра раздразнението му.

— Мислех, че се занимавате с домашните сметки, мис Дръмънд — каза той рязко.

Харви Фройънт беше мършав човек малко над петдесет години, безцветен, с остри черти и преждевременно оплешивял. Имаше неприятния навик да оголва дългите си жълти зъби, когато задаваше някакъв въпрос, гримаса, която някак странно показваше убедеността му, че отговорът ще бъде уклончив.

— Добро утро, Бирдмор — поздрави той неохотно и се обърна отново към секретарката си. — Не обичам да ви виждам, че си пилеете времето, мис Дръмънд — каза той.

— Аз не пилея нито вашето, нито моето време, мистър Фройънт — отвърна тя спокойно. Завърших сметките тук! — и отвори рязко протърканата кожена чанта, която държеше под мишница.

— Можехте да свършите тази работа в библиотеката си — възрази Фройънт, — не е нужно да се завирате в пущинака.

Той се спря, потърка дълги си нос и отмести погледа си от момичето към мълчаливия млад мъж.

— Добре, да оставим това настрана. Искам да поговоря с баща ви, Бирдмор. Ще дойдете ли с мен?

Талия вече крачеше към Тауър Хаус, а и Джек нямаше вече причина да се мотае тук.

— Моля ви, Бирдмор, не губете времето на това момиче — каза Фройънт раздразнено. — Нямате представа колко много работа има да върши, а и съм уверен, че това няма да се хареса на баща ви.

Джек тъкмо се канеше да каже нещо обидно, ала се сдържа. Той мразеше Харви Фройънт, а точно в този момент го мразеше заради заповедническото му държане с момичето.

— Такива момичета — подзе мистър Фройънт, обръщайки се, за да тръгне покрай живия плет към портата в края на долчинката, — такива момичета… — закова се на място и се вторачи. — Кой, дявол да го вземе, е пробил живия плет? — попита той, сочейки с бастуна си.

— Аз отсече Джек. — Впрочем това е наш жив плет, а и така се печели половин миля разстояние.

Харви Фройънт се въздържа от изказване, докато минаваше предпазливо през живия плет.

Тръгнаха бавно нагоре по хълма към големия бряст, където Джек бе стоял и гледал към долината.

Мистър Харви Фройънт мълчеше със стиснати устни. Той много държеше на благоприличието, когато то му беше от полза.

Бяха стигнали до билото на възвишението, когато внезапно някой го улови за ръката. Обърна се и видя, че Джек Бирдмор оглежда дънера на дървото. Фройънт проследи посоката на погледа му и отстъпи крачка назад; нездравото му лице бе леко пребледняло. На дънера на дървото беше изрисуван грубовато червен кръг и боята беше още прясна.

Джек Бирдмор огледа околността. Единственото живо същество, което се виждаше, беше един човек, който се отдалечаваше бавно от тях с чанта в ръка. Джек подвикна и човекът се обърна.

— Кой сте? — запита Джек. — Какво правите тук?

Непознатият беше висок, възпълен и от тежестта на багажа си малко задъхан. Мина известно време, преди да отговори.

— Името ми е Марл — каза той, — Феликс Марл. Може да сте чували за мен. Мисля, че вие сте младият мистър Бирдмор, нали?

— Точно това е името ми — каза Джек. — Какво правите тук? — повтори той въпроса си.

— Казаха ми, че тук имало пряк път от железопътната гара, но не е толкова пряк, колкото ме уверяваха — отговори мистър Марл, дишайки хрипкаво. — Идвам да се видя с баща ви.

— Приближавали ли сте се до онова дърво? — попита Джек.

Мистър Марл го изгледа гневно.

— Защо да се приближавам до каквото и да било дърво? — запита той агресивно. — Казвам ви, идвам направо през полето.