Едгар Уолъс - Червеният кръг

— Е? — запита момичето.

— Нима не знаещ що за хора са те? — настояваше Джек.

— А ти отде ги познаваш? — попита тя спокойно.

— Греша ли в предположението си, че не си бил сам в твоето… наблюдение? Не беше ли с теб възхитителният мистър Пар? Виждам, че казвам истината. Та вие самият, мистър Бирдмор, сте почти полицай.

Джек беше смаян.

— Знаеш ли, че дълг на мистър Пар е да осведоми твоя работодател с какви хора се събираш? — попита той. — За бога, Талия, погледни трезво на положението си.

Но тя се засмя.

— За нищо на света не бих попречила на един отговорен полицейски служител да изпълни дълга си. Но по-добре мистър Пар да не върши това. Така ще прояви поне благоприличие — усмихна се тя. — Да, по-добре да не се занимава с това. Нямам нищо против полицията да се старае да отклонява слабохарактерните от грешния път. Но работодател, който се опитва да поправи едно блудно момиче, е досаден, не мислиш ли така?

Джек Бирдмор неволно се засмя.

— Право да ти кажа, Талия, ти си твърде умна, за да дружиш с такива хора и да водиш такъв живот — каза той разпалено. — Зная, че нямам право да се меся, но бих могъл да ти помогна. Особено — той се поколеба, — ако си направила нещо, заради което тези хора имат власт над теб.

Тя подаде ръка с неочаквана усмивка.

— Сбогом — каза ласкаво и го остави да се чувствува в глупаво положение.

Талия Дръмънд закрачи бързо по Бърлингтънския пасаж към Пикадили и се качи на едно такси. Блокът къщи, пред който слезе, беше разположен на Мерилбоун роуд, видимо по-добър от къщите по Лексингтън стрийт.

Портиерът в ливрея я закара с асансьора на третия етаж и тя влезе в красиво и разкошно мебелиран апартамент.

Натисна един звънец и се яви някаква сериозна жена на средна възраст.

— Марта — каза Талия, — не искам чай, благодаря ти. Извади синята ми вечерна рокля и телефонирай в гаража на Уолтман, че искам една кола да бъде тук в седем и двайсет и пет.

Заплатата на мис Дръмънд в банката беше точно четири лири стерлинги на седмица.

— Значи дойдохте, а? — каза мистър Марл, ставайки да посрещне момичето. — Честна дума, много елегантен вид имате! А и изглеждате прекрасна, мила моя!

Той я улови за двете ръце и я въведе в малката златистобяла гостна.

— Прекрасна! — повтори с почти глух глас. — Мога да ви заявя, че малко се страхувах да ви заведа в „Риц-Карлтън“. Нали не се обиждате от моята откровеност? Искате ли цигара?

Той порови в джоба на фрака си, извади голяма златна табакера и я отвори.

Талия си взе цигара и я запали. Марл седна тежко на едно кресло.

— Имате ли навик да каните на гости млади и красиви жени? — Талия седна на голямата подплатена предпазна решетка пред камината и го загледа изпод притворени клепачи.

— Е — отвърна мистър Марл, потривайки самодоволно ръце. — Аз не съм чак толкова стар, та да не ми е приятна компанията на дами. Но вие сте очарователна!

Той беше рус, червендалест мъж с подозрително кестенява коса, подозрително равни зъби и за тази вечер с талия, която изглеждаше твърде неестествена.

— Първо ще вечеряме, после ще отидем да гледаме „Момчетата и момичетата“ в Зимния дворец — каза той, — а след това — малко се поколеба — какво ще кажете, ще похапнем ли пак?

— Малка допълнителна вечеря? Аз нямам такъв навик — отвърна момичето.

— Е, можете да хапнете малко плодове — предложи мистър Марл.

— Къде? — запита момичето непоколебимо. — Повечето ресторанти са затворени още преди театралните представления да завършат, нали?

— Няма причина да не дойдем отново тук. Вие не сте чак толкова благонравна, нали, мила моя?

— Не много — призна тя.

— Мога да ви изпратя до дома ви с колата си.

— Благодаря ви, но аз си имам кола — каза момичето, и мистър Марл облещи очи. После се разсмя, отначало тихо, ала смехът му завърши с астматичен пристъп. Накрая изпъшка: — Ох, каква дяволица сте вие!

Вечерта беше интересна за Талия, а още по-интересна поради това, че докато минаваше през фоайето на хотела, й се мярна мистър Флъш Барнет.

Едва след като театърът свърши и стояха във вестибюла да чакат асансьора, Талия прояви известни признаци на колебание. Ала красноречивият мистър Марл надви неохотата й и точно когато часовникът удряше единайсет и половина, тя влезе в хола, като не пропусна да забележи, че мистър Марл не бе позвънил на слугите си, а влезе със собствен секретен ключ.

Вечерята беше сложена в столова с розова ламперия.