Андрю Грос - Синята зона

Мъж с пригладена черна коса, облечен в черно кожено яке, със слънчеви очила седна на пейката срещу нея.

Кейт нервно се вторачи в него. „Добре, спокойно…“

За секунда се опита да не обръща внимание, но в съзнанието й прозвуча сигнал за тревога. Нещо не беше наред. Огледа се за Фергъс. Беше изпитвала подобно усещане и преди.

Мъжът погледна към нея и улови погледа й. Пулсът на Кейт се ускори. Къде, по дяволите, беше Фергъс? Време бе да си върви.

Когато се изправи, тя чу глас зад гърба си:

— Кейт…

Кейт се завъртя като пумпал. Щом видя кой е, въздъхна нервно от облекчение. „Слава богу…“

Беше Барето, брадатият мъж, когото преди време бе срещнала тук.

— Не исках да ви стресна — усмихна се той. Беше облечен както винаги в омачканото си кадифено яке и шапката за голф. И както винаги беше сдържан и учтив.

— От известно време не съм ви виждал. Нали нямате нищо против да седна?

— Всъщност, трябва да бягам — отговори Кейт и стрелна очи през пътеката към мъжа на пейката. Възрастният човек сякаш забеляза това.

— Поне ми позволете да кажа „здравей“ на моя стар приятел Фергъс — усмихна се той, но тя имаше усещането, че се опитва да я накара да се отпусне. — Само за малко.

— Добре — Кейт се почувства успокоена. — Съгласна съм.

В общи линии говориха за нейната работа и за семейството й. Фергъс, изглежда, го харесваше. Но този път тя се чувстваше малко странно. Сякаш Барето я беше очаквал.

— Ранена сте — отбеляза той загрижено. Беше седнал до нея, но на почтително разстояние.

Мина една майка с две деца. Появи се и Фергъс, който приближи в тръс, и поздрави Барето като стар приятел.

— Фергъс! — възрастният човек се усмихна и помилва кучето по муцуната. — Отдавна не съм те виждал.

— Нищо ми няма — обясни Кейт. — Съжалявам, но ще закъснея за работа. Не съм ходила там от известно време…

— Знам — погледна я мъжът. Той остави ръката си върху кучето. — Кейт, съжалявам за случилото се с майка ти.

Очите на Кейт се разшириха, сякаш не беше чула добре.

Откъде можеше да знае? Не го беше виждала от седмици. Никога не му бе споменавала истинското си име. Дори да беше прочел некролога във вестниците, не можеше да го свърже с майка й.

— Откъде знаете това?

Тогава той направи нещо, което изненада Кейт. Кимна на мъжа, който седеше на пейката от другата страна на алеята. Онзи стана и покорно се оттегли. Сърцето на Кейт запулсира в гърлото й. Не знаеше какво става, но бе наясно, че това не беше нормално. Тя сграбчи каишката на Фергъс и започна да се изправя. Погледът й се стрелна към входа на парка.

За полицай или за минувач.

— Моля те — мъжът протегна ръка и я постави на рамото й. — Остани.

— Кой сте вие? — попита отново Кейт с почти обвинителен тон.

— Не се страхувай — успокои я брадатият мъж. Сините му очи проблеснаха с неочаквано достойнство, което Кейт не бе забелязала преди. Гласът му бе мек, но онова, което каза, я прониза като трион, разрязващ жива кост.

— Аз съм Оскар Меркадо, моето момиче — отговори той.

Кейт замръзна. Всяка нейна клетка се вцепени.

Оскар Меркадо беше хладнокръвният убиец, който бе ликвидирал майка й пред собствените й очи. Шефът на престъпната фамилия Меркадо. Вероятно беше убил и баща й. Тя не знаеше какво да прави. Главорезът му стоеше само на няколко метра от тях. Трябваше да се махне оттук. Кейт дръпна силно каишката на Фергъс. После се вторачи в ледените сини очи на възрастния мъж. Писък на ужас бе заседнал дълбоко в гърлото й.

— Кейт, моля те — той нежно се протегна към нея, но остави ръката си да падне на пейката. — Няма защо да се страхуваш от мен. Обещавам ти. Напротив, аз би трябвало да се тревожа. Аз би трябвало да се страхувам от теб.

Кейт стана.

В гърдите й се надигна почти неконтролируемо отвращение и тя пожела да убие този човек. Мъжът, който уби нейната майка. Който стоеше зад опита тя самата да бъде убита в реката. Неговият картел, Fraternidad, носеше вината за всичко лошо, което се бе случило на семейството й.

— Баща ти… — започна да обяснява старецът.

— Какво баща ми? — погледна го яростно Кейт. — Баща ми е мъртъв. Вие…

— Не, Кейт — Меркадо поклати глава, но не заплашително. Сините му зеници сияеха като опали в хлътналите му очи. — Баща ти не е мъртъв. Жив е. Всъщност, баща ти е този, който ме преследва.

— Какво? Не ви вярвам — очите й проблеснаха от ярост. — Лъжете.

Тя сви юмруци, искаше да го удари, но нещо я възпря. Той просто си седеше там на пейката. Не направи никакъв опит да се предпази от яростта й. В лицето му тя видя руините на всичко, което някога бе обичала и на което се бе доверявала. Изведнъж престана да изпитва страх, а само несигурност и гняв. Думите му ечаха в нея.