Андрю Грос - Синята зона

— В него се крият тайни, Кейт — беше казала Шарън, когато пъхна медальона в ръката й. — Един ден ще ти ги разкажа.

„Майка ми е знаела!“

— Майка ти ми даде това — обясни Меркадо. — Знаеше, че един ден аз ще ти разкажа всичко, не той. Сега трябва да осъзнаеш — мъжът се усмихна, — че не съм виновен за онова, което й се случи.

— Не! — сякаш стена се издигна у Кейт. Ръцете й трепереха, но гласът й бе твърд. — Твърдиш, че е убил собствената си жена. Не е възможно. Той я обичаше. Виждала съм ги. Повече от двайсет години. Това не беше лъжа.

— Кейт, казах ти, че тази връзка е по-силна от онова, което ти познаваш като любов. През всичките тези години в програмата аз нито веднъж не разкрих онова, което сега казах на теб. Аз никога не го предадох.

— Защо ми разказваш това? Защо се разкри? Какво искаш да направя?

— Кейт, искам да ми помогнеш да го намеря.

— Защо? За да можеш да го убиеш и за да не те убие той. Каквото и да се е случило, той все още е мой баща. Докато не ме погледне в очите и не ми каже, че той е извършил това. Трябва да го чуя от него, а не от теб… Ти каза, че всичко, в което цял живот съм вярвала, е било лъжа.

— Не лъжа, а защита. За вашата собствена…

— Лъжа!

Оскар Меркадо хвана юмрука й и разтвори пръстите й. После взе двете половинки на строшеното на две ацтекско слънце, протегна се и ги закачи на врата й. Те се полюшкаха малко, а после застинаха на гърдите й като едно цяло. Едно цяло златно слънце.

— Кейт, нали искаш да научиш истината? Това е твоят шанс. Вратата е отворена, Кейт. Искаш ли да прекрачиш прага?

Фил Кавети паркира колата си срещу къщата в Орчард Парк, блокирана от полицията и ярко осветена от проблясващите сигнални лампи на патрулките. Той показа значката си на местното ченге, което охраняваше обградената с лента пътека към входната врата. Полицаят му махна да минава. На площадката имаше кучешко легло с малка табелка наблизо, на която пишеше: „Домът на Чаудър, най-любимото куче на света.“

Вратата беше отворена.

Първото, което Кавети видя, щом влезе вътре, бяха нанесените с тебешир по пода очертания на първата жертва. Памела Бинмейер. Тя беше агент в щатската служба от шест години и работеше в отдел „Гаранции и поръчители“. Беше я срещал веднъж. Съпругът й преподаваше компютърни науки в близкия колеж, имаха двегодишно дете. Вероятно се беше наела с опасната задача заради допълнителните пари.

Кавети преглътна надигащата се в устата му жлъчка. От години не беше попадал на прясно местопрестъпление.

Той последва шума от суматохата в кухнята. Трябваше да заобиколи двамата специалисти по местопрестъпления от ФБР, които бяха коленичили и се опитваха да свалят отпечатъци от обувки от пода. Трупът на втората жертва също беше отнесен, но все още по белия хладилник личеше яркочервената следа, където тялото се бе свлякло на пода.

Гадното усещане в стомаха му се обади отново.

Алтън Бут срещна погледа му от другата страна на помещението. Агентът от ФБР кимна на Кавети да се приближи.

— И точно когато си помислиш, че си готов за пенсиониране… — изсумтя човекът на ФБР и подаде на Кавети купчина черно-бели снимки.

Същите като онези, които бяха налепени по стените.

Те предизвикаха гадене у Кавети. За двайсет и шест години никога не си бе имал работа с нещо такова. Никога не беше губил свидетел. Никога не му бяха разкривал и самоличност. Никога не бяха прониквали в програмата.

А сега това.

Жената беше умряла от деветмилиметров куршум в мозъка, но не това го караше да се чувства като гнуслив новобранец, който гледа първия убит от него човек. Причината бяха ръцете й. Бе прочел за това в доклада, снимките бяха много по-ужасяващи. Дланите бяха овъглени. И двете. От горелката на готварската печка. Беше измъчвана точно както Меги. Едната ръка щеше да е достатъчна за шибания убиец да разбере, че тя нищичко не знае. Но двете длани — не, това си беше за чистия спорт.

— Поне сега имаме някаква представа какво може да е разкрила Меги Сеймор — Бут завъртя очи.

Кавети познаваше тези хора. Съпругът на жената беше нещо повече от източник на информация в някакво разследване. Кавети го бе вмъкнал в настоящата му самоличност преди двайсет години. Беше го наблюдавал как си изгражда нов живот. Как се жени.

Чувстваше се отговорен.

— Онова, което влошава нещата още повече, е, че съм почти сигурен, че горката жена нищо не знаеше — отвратено отбеляза Кавети. — Тя нямаше никаква представа кой в действителност е нейният мъж — той погледна отново снимките. — Някакви следи?