Андрю Грос - Синята зона

— Не, кълна се… Кълна се, не е горе. Моля ви, той замина. Преди няколко седмици.

— Къде е? — настоя Луис. Той я дръпна назад за косата и заби цевта в окото й.

— Моля, не ме наранявайте — жената трепереше под хватката му. — Моля ви, нямам представа къде е… Тези агенти… Дори не знам за какво са тук. Защо правите това? Аз нищо не знам. Моля ви, кълна се…

— Добре, лейди — кимна Луис. Той разхлаби хватката си. Махна пистолета от лицето й. Тя хлипаше. — Добре.

Той върна обратно ударника и изведе пистолета от режим за стрелба.

— Кой е казал нещо за нараняване, мамче? Просто искам да си помислиш. Може би се е обаждал, може би ти е казал нещо…

Тя подсмръкна обратно сополи и сълзи и поклати глава.

Горелката все още работеше. Пламъкът потрепваше. Луис почувства горещината близо до ръката си.

— Хайде — рече той по-меко. — Може би става дума за нещо, което си забравила. Ние само искаме да поговорим с него. Само да поговорим. Разбираш ли?

Той смигна. Жената кимна ужасено и колебливо в посока на ризата му, размазвайки сълзи по бузите си. Дишаше трескаво и плитко.

— Успокой се — Луис я погали по косата. — Мисля, че трябва да подходим към това по друг начин.

Той хвана тънката китка на жената. Ръката й трепереше.

— Знаеш ли какво имам предвид, мамче? — той обърна дланта й нагоре и прекара пръст по една от линиите. След това я придърпа по-близо до пламтящата горелка.

Трябваше й секунда, за да разбере.

— Не! Боже, помогни. Моля… Не!

Внезапно тя се опита да се измъкне. Луис не я пусна. Вместо това я придърпа по-близо до пламъка. Очите на жената се оцъклиха от ужас и щяха да изскочат от ябълките си.

— Може би сега ще си спомниш. Дойде време да ми кажеш, мамче.

Няколко минути по-късно Луис Прадо се качи обратно в кабината на камионетката. Завъртя контактния ключ, включи на скорост и хвърли още един поглед на сгърчените тела в правителствения форд. Потегли и излезе от тихата уличка. Никой не го подгони. Цялата работа бе продължила само няколко минути. Тя имаше нужда от малко насърчение. Бе получил онова, за което беше дошъл.

После я освободи от мъките й.

Няколко преки надолу по хълма Луис спря камиона на паркинга на една затворена пречиствателна станция. Бързо се преоблече в собствените си дрехи и внимателно избърса волана, топката на лоста за скоростите и дръжката на шофьорската врата. Хвърли изцапаните дрехи отзад, най-отгоре върху чаршафите, които покриваха тялото на шофьора. Слезе и забърза в мрака да пресече паркинга.

Там го чакаше един взет под наем джип. Луис се качи в него.

— Е? — попита шофьорът, когато Луис затвори вратата.

— Не беше там — вдигна той рамене. — В Ню Йорк е. Тук не е идвал от седмици.

— Ню Йорк.

Шофьорът като че ли се изненада. Запали двигателя. На лицето му стоеше объркано изражение, сякаш се беше надявал да не се стига дотам.

— Това ми каза жена му, преди да умре. Може би губя уменията си. Не можах да разбера точно къде е.

— Това няма значение — слабият, чернокос шофьор обърна колата. Включи на задна и после излезе от паркинга. — Аз знам къде е.

Фергъс затегли каишката си заедно с Кейт, щом поеха към парка.

Тя мисли цяла нощ за това, което й каза Грег. Не само за предложението, което — беше й ясно — той трябваше да приеме. Но и за желанието му да продължи напред. Да остави миналото зад себе си. А какво беше решила тя?

Вчера следобед се обади на Пакър. Каза му, че е готова да се върне в лабораторията. Рамото й все още беше доста сковано. От няколко дни бе свалила превръзката, но я чакаха седмици физиотерапия. Въпреки това можеше да помага. Щеше да е добре за нея да насочи мислите си към нещо друго. От доста време не можеше да тича и да гребе и заради стреса от смъртта на Шарън и това, което й каза Хауърд, кръвната й захар отново скочи над допустимото. Но Грег беше прав. Всичко това бавно я убиваше. Трябваше да се обърнат към бъдещето и да се върнат към нещо поне приблизително напомнящо нормален живот.

— Хайде, момче — Кейт подръпна Фергъс. — Тази сутрин ще има само кратка разходка, иначе мама ще закъснее.

Налагаше се да води Фергъс внимателно само с лявата си ръка. През по-голямата част от времето тичаше край него с отпусната каишка. След пресечка-две се задъха. „Боже, Кейт, лоша работа.“ Пусна каишката и позволи на Фергъс да хукне след една катерица. Седна, извади блокче шоколад, отхапа едно квадратче и зачака силите й да се възстановят. Нямаше да е лошо да се върне към обичайните си упражнения.