Андрю Грос - Синята зона

— Какво искаш да кажеш с това, че си го направил? Кой ти плати, за да го предадеш? Хауърд, трябва да ми кажеш. Кой?

Когато той отговори, стори й се, че метеор я е блъснал с невъобразима скорост. За секунда загина един свят и от разрушението пред очите й се роди друг.

— Бен… — Курцман вдигна широко отворените си и навлажнени очи. — Бен ми нареди да отида във ФБР. Плати ми… Твоят баща ми плати, Кейт.

Кейт си спомни тази сцена, докато пътуваше с влака обратно към Ню Йорк. През равномерното потракване на вагона на влака от Лонг Айлънд и гъмжилото от безлики пътници думите на Хауърд горяха като пламтящи отломки в мозъка й.

„Баща ти ми плати, Кейт.“

Платил му е да снесе информация на ФБР. Да го предаде. Защо? Защо баща й ще иска да разруши собствения си живот и живота на тези, които обича? Защо ще иска да го вкарат в затвора и да дава показания? И да се крие? Как би могла в целия разбъркан пъзел на своя живот Кейт да открие кой е той, защо е направил това, на какво е способен?

Гласът дойде из дълбините на паметта й. Една далечна сцена, която тя не бе си припомняла от дете. Гласът на майка й, отчаян и объркан, долетял през тракането на колелата, накара Кейт дори сега да изтръпне и потрепери.

„Бен, трябва да избираш. Сега!“

Защо този спомен се връща точно в този момент? Единственото, което тя искаше, бе да разбере напълно онова, което Хауърд й беше казал.

„Защо сега?“

Кейт видя и себе си в спомена. Беше може би на четири или пет годинки. Това се случи в старата къща в Харисън. Беше се събудила през нощта. Чу гласове. Гневни гласове. Измъкна се от леглото и пропълзя до площадката в края на стълбището.

Крещяха родителите й. Караха се и това я караше да трепва при всяка дума. Уплаши се. Родителите й никога не се караха. Защо бяха толкова ядосани?

Кейт седна. Вече можеше ясно да различи гласовете им. Всичко се върна при нея от мъглата на годините. Родителите й бяха във всекидневната. Майка й беше разстроена и се опитваше да сдържи сълзите си. Баща й крещеше. Никога не го беше чувала да вика така. Тя се приближи още малко до перилата. Сега, във влака, чуваше ясно гласовете им.

— Не се бъркай! — крещеше баща й. — Това не те засяга. Не е твоя работа, Шарън.

— Бен, чия работа е тогава? — Кейт можа да долови сълзи в гласа на майка си. — Кажи ми, чия?

За какво говореха? Тя ли е направила някаква беля?

Кейт се хвана за перилото и започна бавно да слиза по стълбите, стъпало по стъпало. Гласовете им станаха по-високи. В тях се долавяше горчивина. Успя да ги зърне бегло в дневната. Баща й беше по бяла риза с развързана вратовръзка. Лицето му беше по-младо. Майка й беше бременна. С Емили, разбира се. Кейт не знаеше какво става. Никога преди не беше чувала родителите си да се карат така.

— Не ми говори така, Шарън. Няма да ми говориш така!

Подсмърчайки, майка й се протегна към него:

— Бен, моля те, ще събудиш Кейт.

Той я отблъсна.

— Не ми пука.

Кейт седна на стълбата разтреперана. Не можеше да си спомни повече думи. Само отделни сцени, които идваха в паметта й като изображения от някаква латерна магика. Имаше нещо напълно различно и чуждо в очите му. Това не беше нейният баща. Баща й не беше такъв. Той беше тих и добър.

Майка й се изправи пред него.

— Бен, ние сме твоето семейство, а не те — тя поклати глава само на няколко сантиметра от лицето му.

— Бен, трябва да избираш. Сега!

Тогава баща й направи нещо, което никога по-късно не повтори. Защо се сещаше сега за това? Тя извърна лице точно както бе направила на стълбата преди двайсетина години, за да зарови дълбоко в съзнанието си и яростта в очите му, и това, което той извърши.

Зарови ги в спомените за по-щастливи мигове, които мислеше за истински.

Той удари шамар на майка й.

Той е искал това.

Докато слизаше от влака, Кейт внезапно осъзна всичко. Изкачваше се нагоре през гара „Пен“ и излезе на улицата в пълна мъгла.

Баща й е искал това.

Така й каза Хауърд. Поискал е да бъде разкрит, дългогодишните му сделки с Меркадо да бъдат извадени наяве. Да даде показания срещу своя приятел. Да влезе в затвора. Да изложи на риск семейството, което се предполага, че е обичал повече от всичко друго. Защо? Той бе нагласил своя удобен, съвършен като на картинка живот така, че да се саморазруши.

И е бил способен на това. Именно това най-много плашеше Кейт. Затова споменът във влака беше толкова смразяващ. Колкото и дълбоко заровено да беше в паметта й това негово качество, тя го бе виждала и преди.