Андрю Грос - Синята зона

Кой беше предал баща й? Как беше попаднал в полезрението на ФБР?

„Но все още имаше един човек, който знаеше.“

— Всички искат да зарежа това — заговори Кейт на глас, — но ти не би направила така, нали, Тина? — Кейт погали приятелката си по косата. Дихателният апарат хъхреше. Мониторът за мозъка писукаше.

„Не, те няма да спечелят.“

Кейт почука на вратата на мрачната къща от седемдесетте в Хънтингтън, Лонг Айлънд. Тя отчаяно се нуждаеше от боядисване. Набитият мъж с дебелите лещи на очилата дойде да отвори. Щом я видя, погледът му веднага се стрелна към улицата.

— Кейт, не биваше да идваш тук.

— Хауърд, моля те, важно е…

Хауърд Курцман погледна към ръката й в клупа и на лицето му се появи по-хрисимо изражение. Той отвори комарника и пусна Кейт да влезе. Отведе я в дневната, сумрачно помещение с нисък таван, мебелирано с тъмни мебели с избеляла тапицерия, които сякаш от години не са били претапицирани.

— Кейт, още в Ню Йорк ти казах, че не мога да ти помогна. И за двама ни не е добре, че си тук. Давам ти минута, независимо какво искаш. След това можеш да излезеш през вратата на гаража.

— Хауърд, известно ми е, че знаеш какво се случи. Трябва да говориш с мен.

— Има ли някого тук, Хауръд? — жена му Пат се показа от кухнята. Когато видя Кейт, замръзна на мястото си. Бяха се срещали няколко пъти през годините по време на служебни купони.

— Кейт… — промълви тя. Погледна към превръзката и после към Хауърд.

— Беше ни мъчно, когато чухме за Шарън — обади се Хауърд. Той махна с ръка на Кейт да седне на дивана. — Към майка ти изпитвам единствено приятелски чувства. Тя винаги е била мила с мен. Но сега разбра, нали, Кейт? Тези хора са страшни.

— Хауърд, нима мислиш, че просто ще забравят за теб? Смяташ, че ще те оставят да се измъкнеш ей така или че нищо няма да ти се случи, защото се оглеждаш наляво и надясно по улицата, преди да отвориш вратата? Хауърд, майка ми е мъртва. Нямам представа къде е баща ми, нито знам дали е жив. За него това още не е свършило — Кейт вдигна от масичката една рамкирана снимка на Хауърдовото семейство: порасналите деца, усмихнатите внуци. — Това е семейството ти. Нима мислиш, че си свободен? Погледни ме! — тя неволно се опита да махне с ръката в клупа. — Хауърд, ти знаеш нещо. Сигурна съм. Някой те е притиснал, за да го предадеш.

Хауърд намести очилата си.

— Не.

— Тогава са ти платили… Моля те, Хауърд. Не ми пука какво си направил. Не за това съм тук. Просто трябва да разбера какво се е случило с баща ми.

— Кейт, нямаш никаква представа в какво се набъркваш — промърмори той. — Сега си омъжена. Премести се. Съгради си нов живот. Създай семейство…

— Хауърд — Кейт се протегна към меката му, студена ръка. — Ти не разбираш. Когото и да защитаваш, те се опитаха да убият и мен.

— Когото и да защитавам… — той хвърли поглед към жена си и после се опита да си придаде безразличен вид.

— Веднага след като се срещнахме — продължи Кейт — на река Харлем, където греба. Някой наблюдавал ли ни е? А, Хауърд? Някой разбрал ли е, че разпитвам за него? Вече научих някои неща за баща си. Знам, че не е бил точно такъв, за какъвто съм го мислила. Обаче, моля те, майка ми се опитваше да ми каже нещо, когато беше убита. Защо криеш от мен?

— Защото не ти трябва да знаеш, Кейт! — счетоводителят отвърна на втренчения й поглед. — Защото проблемът никога не е бил в купчината оксидирани златни преспапиета или „Паз Експортс“. Ние винаги сме им продавали злато. Не разбираш ли, това правеше баща ти!

Кейт се ококори срещу него.

— Какво?

Хауърд свали очилата си. Той разтърка чело, цветът му беше станал чисто бял.

— Трябва да ми повярваш — продължи той. — Никога не съм смятал, че някой ще пострада от това. Със сигурност не и Шарън — той се отпусна на едно кресло. — Или, боже опази, ти.

— Някой те е притиснал, нали, Хауърд? — Кейт отиде и коленичи пред него. — Обещавам ти, че повече никога няма да ме видиш, но моля те, трябва да ми кажеш истината.

— Истината — той се усмихна уморено — изобщо не е такава, каквато ти си мислиш, скъпа.

— Тогава ми я кажи. Хауърд, току-що погребах майка си — Кейт беше по-решителна, откогато и да било. — Това трябва да свърши, и то сега.

— Нали ти казах да не се набъркваш? Казах ти, че е нещо, което не ти трябва да знаеш. Това вършехме. Прехвърляхме парите на колумбийците. За приятелите на баща ти, Кейт. Така получихте къщата и луксозните автомобили. Мислиш си, че съм бил нелоялен? Аз обичах баща ти, Кейт. Всичко бих направил за него — той стисна устни и кимна. — И го направих.