Андрю Грос - Синята зона

Сякаш гръм удари насред трапезарията. Никой не продума, всички гледаха ужасено.

— О, боже! Бен, какво си направил?

Той започна да разказва с нисък, дрезгав, монотонен глас. Всички пари през последните няколко години, парите, с които бяха платили къщата, екскурзиите, колите, всички бяха мръсни пари. Наркопари. Каза им, че е знаел, но въпреки това е продължавал да го прави. И да затъва. Не можел да се измъкне. Сега го пипнаха. Имат запис, на който той предлага същата схема на агент под прикритие. Те знаят за парите, които е получавал, наясно са, че той е изградил схемата.

Кейт не можеше да повярва на ушите си. Баща й щеше да влезе в затвора.

— Ние можем да оспорим това, нали? — обади се майка й. — Имам предвид, че Мел е добър адвокат. Моята приятелка от клуба Мериън познава човек, който е защитавал хора, вършили измами с ценни книжа. Онези от „Логотек“. Постигнал е споразумение.

— Не, Шарън, не можем да оспорим това — Бен поклати глава. — Това не е измама с ценни книжа. Пипнаха ме на местопрестъплението. Трябваше да сключа сделка. Може би ще се наложи да вляза в затвора за малко.

— Затвор!

Той кимна.

— После ще трябва да дам показания. Но проблемът не е дори и в това. Много по-лошо е.

— По-лошо? — Шарън се изправи. Тя все още беше с престилка. — Бен, какво може да бъде по-лошо от това? Едва не ни убиха! Току-що съпругът ми ми съобщава, че ще влезе в затвора! По-лошо… Ще се признаеш за виновен. Ще платиш глоба. Ще върнеш всичко, което си взел непочтено. Какво искат тия хора от теб, Бен? Животът ти?

Рааб скочи на крака.

— Шарън, ти не разбираш — той отиде при прозореца. — Това не е търговия с фалшиви акции. Тези хора са колумбийци, Шарън! Мога да им навредя. Виж какво направиха снощи. Това са жестоки хора. Убийци! Никога няма да позволят да стигна жив до процеса.

Той дръпна пердетата. Двама агенти се бяха облегнали на джипа, запречил достъпа към автомобилната алея. Една полицейска кола бе спряла пред главния вход под колоните.

— Шарън, тези хора… те не са тук, за да ме докарат вкъщи. Те са федерални агенти. Те са тук, за да ме защитават. Онези копелета искат точно това от мен — гласът му стана плачлив и се извиси до фалцет. — Искат живота ми!

Шарън рухна обратно на стола си, безжизненият й поглед бе далечен и неразбиращ. Тежко мълчание изпълни стаята.

Кейт се вторачи в баща си. Внезапно той започна да й се струва различен. Сега разбираше. Вече нямаше място за криеница. Той е знаел. Всяка вечер, когато е влизал през вратата. По време на всяка от прекрасните им екскурзии. Дори когато я беше прегърнал снощи и й бе обещал, че никога няма да иде в затвора…

Беше лъгал.

Знаел е.

— Какво говориш, татко? — зяпна Джъстин. — Тези хора искат да те убият?

— Ти сам видя, Джъст. Снощи. Мога да разкрия част от тяхната организация. Мога да ги разоблича по време на процеса. Синко, тези хора са опасни — той отново седна. — ФБР… не мисля, че можем да се върнем към нормалния си начин на живот.

— Ние? — Емили скочи на крака, полагайки усилия да разбере. — Искаш да кажеш всички ние? Всички сме в опасност?

— Скъпа, видя какво се случи снощи. Не виждам как някой от нас може да поеме този риск.

— Какво разбираш под „нормален живот“, татко? Че известно време тези бодигардове ще бъдат с нас, когато ходим на училище? Или в града? Че ние всъщност ще бъдем затворници?

— Не, нямам това предвид — отговори Рааб и поклати глава. — Страхувам се, че е нещо много по-голямо, Емили.

Настъпи мълчание, сякаш земетресение беше разтресло покрива, а те бяха замръзнали и го чакаха да падне. С тази разлика, че не ставаше дума за покрива, а за техния живот, който изведнъж рухна. Всички го гледаха, опитваха се да разберат какво иска да каже.

— Ще трябва да се преместим, нали, Бен? — промълви печално Шарън.

Това не беше въпрос. Сълзи навлажниха очите й.

— Ще трябва да се крием като престъпници. Онези хора отвън са тук за това, нали, Бен? Те ще ни отведат от нашия дом.

Бащата на Кейт стисна устни и кимна.

— Така е, Шар.

Сега сълзите започнаха свободно да се стичат по лицето й.

— Къде ще ни заведат, татко? — провикна се тревожно Емили. — Някъде наоколо? В друго училище наблизо? — „Отнемаха живота й. Училището, приятелите. Скуошът. Всичко, което познаваше.“

— Не мисля, Ем. Страхувам се, че няма да можеш да кажеш на когото и да било къде си.

— Да се преместим! — тя се обърна към майка си, после към Кейт в очакване някой да каже, че всичко е шега. — Кога?