Андрю Грос - Синята зона

Рааб се дръпна назад от масата.

— Единственото, което съм направил, е да купувам златото! — викна той и сви юмруци. — Нищо не съм откраднал. Никого не съм наранил. Просто свързах двама души. Направих само това, което и хиляди други биха сторили.

— Вижте какво — обади се Мел с глас, който се опитваше да прикрие отчаянието му, — моят клиент е уважаван член на деловите и социалните кръгове в града. Никога не е бил обвиняван в престъпление. В най-добрия случай тези обвинения са прекалени, даже ако неговите неумишлени действия са довели до извършването на престъпление. Той не притежава информацията, която търсите. Той дори не е този, когото вие искате. Това трябва да означава нещо.

— Да, господин Кипстейн, означава нещо — отговори агент Бут. — Именно затова говорим с вас, господин Рааб, а не с Харолд Корнрайх.

Рааб се втренчи в него и докосна рамото на Мел. Свършено беше. Край. Внезапно видя всички последствия да се стоварват върху му като рухнала сграда.

— Изтръгнахте ми сърцето — втренчи се той в Бут. — Животът ми, моето семейство. Унищожихте ги. Всичко си отиде.

Агентът кръстоса крака и отвърна на погледа му:

— Откровено казано, господин Рааб, като се има предвид какво стана снощи, мисля, че има по-важни неща, за които да се тревожим.

— Говорим за вашата лична сигурност — намеси се агент Руиз.

— Моята сигурност… — Рааб изведнъж пребледня, спомняйки си събитията от миналата вечер.

— Да, и тази на семейството ви — кимна агентът.

— Мисля, че е време да обясним някои неща — Бут отвори една папка. — Господин Рааб, в момента се води война. Война за надмощие между различни фракции в колумбийските наркокартели. Между тези, които действат тук, и онези, които оперират в Южна Америка. Чували сте за Оскар Меркадо…

— Разбира се, че съм чувал за него — пребледня Рааб. — Всички са чували.

Руиз плъзна по плота на масата една черно-бяла снимка. Лицето беше изпито и сурово, косата — дълга, а очите — кръгли и празни. Носеше гъста козя брадичка. Снимката напомняше за убити съдии и цели семейства, изпречили се на пътя му.

— Смята се, че от няколко години Меркадо се крие в САЩ или Мексико — започна да обяснява агент Бут. — Никой не знае. Хората, с които вие сте въртели бизнес, са част от финансовите лостове на неговата организация. Господин Рааб, тези хора са хладнокръвни убийци и защитават до смърт онова, което смятат за свое. През последните няколко години организацията им беше здравата разтърсена от няколко предателства. Главата на фамилията почина. Води се война за контрол върху картела. Те няма да позволят на някакъв престъпник с бяла якичка, при това евреин с вид на завършил бизнес училище, който си е живял добре с техните пари, да разруши каквото е останало от него в съдебен процес.

— Господин Рааб, вече видяхте на какво са способни тези хора — добави Руиз. — Те няма да преследват само вас, както е във филмите за мафията. Това е Fraternidad, господин Рааб. Братството на Меркадо. Ще избият семейството ви. Жена ви и прекрасните ви деца. Ще убият и шибаното куче, ако лае. Гледахте ли в новините за онова семейство, което беше разстреляно миналия месец в Бенсонхърст? Гръмнаха едно шестмесечно бебе в главата. Готов ли сте за това? Жена ви готова ли е? А децата ви? Господин Рааб, нека ви попитам нещо. Готов ли сте да не спите спокойно до края на живота си?

Рааб се обърна към Мел с усилваща се болка в стомаха.

— Ние можем да се преборим с тях, нали? Можем да опитаме шансовете си в съда?

Тонът на Бут стана по-настоятелен.

— Господин Рааб, не ни слушате. Вие сте в опасност. Цялото ви семейство е в опасност. Само защото сте тук.

— И дори да решите да оспорите това — подхвърли Руиз тихо, — те никога няма да са напълно сигурни какво ще кажете. Нали така, господин Рааб? Готов ли сте да рискувате?

Болките в стомаха му се засилиха, като сега в допълнение му се и догади.

— Вие сте в един кюп с тях — добави агентът от мексикански произход с ехидна усмивка. — Изненадан съм, че никога не сте се замисляли за това, докато сте обикаляли града в хубавото си ферари.

Рааб се чувстваше така, сякаш вътрешностите му бавно пропадат в някаква пропаст. С него беше свършено. Вече нямаше смисъл да се брани. Трябваше да направи, каквото трябва. Не можеше да спре снежната лавина. Тя така или иначе щеше да го прегази. Двайсет години от живота му ей така…

Той погледна отчаяно към Мел.

— Бен, трябва да се погрижиш за семейството си — посъветва го адвокатът и стисна рамото му.