Андрю Грос - Синята зона

— Знаеш ли, говорят за от петнайсет до двайсет години — прошепна баща й. — Кейт, това е федерален затвор. Там няма плазмени телевизори. Тогава вече ще си омъжена. С деца, може би на годините, на които е Ем сега…

— Ти ще направиш, каквото трябва, татенце — Кейт го прегърна по-здраво. — Ние сме с теб, каквото и да се случи.

Чу се тътрене на крака. Шарън надникна през вратата. Беше по халат и носеше чаша чай. Тя погледна Бен с празен поглед.

— Отивам да си легна.

Внезапно чуха шум от отварянето на автомобилна врата пред къщата. И стъпки, които приближаваха по алеята.

— Кой ли идва? — попита Шарън и се обърна.

Баща й въздъхна.

— Вероятно шибаният „Ню Йорк Таймс“.

И тогава прозорците внезапно избухнаха от оръжейна стрелба.

Чу се унищожително трещене, навсякъде се пръскаха стъкла, куршуми свиреха над главите им, проблясвайки в нощта.

Рааб се хвърли върху Кейт. За секунда Шарън остана неподвижна, като парализирана, докато той не се протегна и я сграбчи за халата, смъкна я на пода и притисна силно тялото си върху двете.

— Не ставайте, не ставайте! — изкрещя той.

— Божичко, Бен, какво става?

Грохотът беше оглушителен. Куршуми рикошираха навсякъде, забиваха се със свистене в шкафовете и стените. Големият паладински прозорец изчезна. Алармата на къщата пищеше. Всички крещяха с лица, притиснати към пода. Бумтежът бе толкова страшен и ехтеше толкова близо, точно над тях, че Кейт с ужас реши, че онзи, който стреляше, се е вмъкнал в стаята.

Беше сигурна, че ще умре.

После внезапно чу гласове. Писъци. Една и съща сковаваща мисъл се появи едновременно в главите им.

Децата. На горния етаж.

Рааб се надигна и изкрещя, надвиквайки шумотевицата:

— Ем, Джъстин, не слизайте! Легнете на пода!

Канонадата продължаваше. Може би двайсет-трийсет секунди, но на Кейт, свита на кълбо, с ръце на ушите и бясно биещо сърце, й се сториха цяла вечност.

— Не мърдайте, не мърдайте — не спираше да повтаря Рааб, докато ги прикриваше. Тя чуваше писъци и плач, но дори не схвана, че са нейни. Прозорецът зееше. Куршуми все още летяха във всички посоки. Кейт се молеше: „Който и да е, каквото и да иска, моля те, боже, не му позволявай да влезе.“

После изведнъж настъпи тишина. Също толкова изненадващо, както беше започнала стрелбата.

Кейт чу отдалечаващите се стъпки, после запалването на двигател и рязкото потегляне на автомобил.

Те останаха притиснати в пода още дълго време. Бяха прекалено уплашени, за да вдигнат поглед. Шарън хлипаше. Кейт бе в шок, не можеше говори. Много близо се чуваше някакво постоянно думкане, заглушаващо дори воя на алармата.

Постепенно Кейт осъзна, че това е биенето на собственото й сърце.

— Отидоха си — най-накрая продума баща й и се изправи. — Шарън, Кейт, добре ли сте?

— Мисля, че да — промърмори майка й, а тя самата едва успя да кимне. Не можеше да повярва. Навсякъде се виждаха дупки от куршуми. Подът бе посипан със строшени стъкла. Жилището приличаше на бойно поле.

— О, за бога, Бен, какво става?

После доловиха гласове, които се чуваха все по-отблизо.

— Мамо… тате…

Джъстин и Емили се втурнаха в библиотеката.

— Слава богу! — Шарън скочи на крака, прегърна ги и започна да ги обсипва с целувки. После и Кейт сграбчи децата и ги зацелува. Всички плачеха, хълцаха и се прегръщаха едни други с облекчение.

— Слава богу, че нищо ви няма.

Паниката бавно започна да отстъпва на ужасяващото осъзнаване на случилото се. Шарън огледа опустошеното, някога прекрасно жилище. Всичко беше унищожено. Имаха късмет, че още са живи.

Очите й се спряха върху съпруга й. В тях вече нямаше ужас, а нещо друго. Обвинение.

— Бен, какво, по дяволите, направи с нас?

— Целта на тази среща — започна федералният прокурор Джеймс Нардоци, седнал от другата страна на масата, впил поглед в Мел — е вие и вашият клиент да разберете изцяло сериозността на обвиненията, които са отправени срещу него. И да определите как ще действате, така че да защитите по най-добър начин неговите интереси. Както и интересите на семейството му.

Конферентната зала в прокуратурата на Фоли Скуеър беше тясна и преградена със стъкла. По белите стени висяха портрети на Джордж Буш младши и главния прокурор. Бут и Руиз се бяха настанили срещу Мел и Рааб. В далечния край на масата седеше стенограф с вид на даскал и прилежно записваше всичко. Семейството на Рааб беше изолирано в къщата, обградена и охранявана от ФБР.