Дейвид Балдачи - Кинг и Максуел

– Не – поклати глава той. – Оттогава изтече доста вода и някогашните ми колеги отдавна са преместени на други служби. А ти?

– Жената пред болницата ми се стори позната, но не ѝ помня името.

– Завидя ли ѝ?

– Да. То си е за завиждане.

– С мен си на пълно работно време.

– Това не променя отговора ми.

– Много ти благодаря.

Вратата се отвори. Появи се водещият агент, следван от президента Коул и останалите членове на охраната. Шон и Мишел станаха на крака и изчакаха държавният глава да заеме мястото си на масата.

– Блогър, а? – подхвърли Коул и огледа внимателно лицата им.

– Да, сър.

– Какво знаете за него?

Шон забави отговора си, опитвайки се да анализира въпроса в дълбочина.

– Джордж Карлтън, независим, необвързан с официални агенции.

– Отскочихте да си поприказвате с него, нали?

– А вашите хора са ни следили – констатира Мишел.

– Не, но са наблюдавали дома на Карлтън. Вашата поява там е една от причините за днешната ни среща.

Състарил се е с десет години от последния ни разговор в Кемп Дейвид, помисли си Шон. Защото това може да се окаже неговият "Уотъргейт".

– Изненадан съм, че федералните не са го посетили досега – рече на глас той.

– Свободата на словото трябва да се зачита. Не съм и помислял да цензурирам медиите, четвъртата власт – отвърна Коул. – Получавам достатъчно обвинения и без да раздухвам този огън. Но вие не сте държавни служители и можете да направите това, което ние не можем.

– И после да го споделим с вас? – каза Мишел.

Шон ѝ хвърли нервен поглед, но си замълча.

– Такава е предварителната ни уговорка, нали? – погледна я президентът. – да работим заедно по случая, като на първо място беше задачата да открием Сам Уинго, използвайки контактите ви със сина му.

Шон отново погледна Мишел.

– Ако случайно сте решили да покриете своите приятели от Хувър Билдинг, то аз вече знам, че са изпуснали момчето – добави Коул.

– Не си спомням да имаме приятели в Хувър Билдинг, сър – отвърна Мишел.

– Ако всичко завърши благополучно, няма да имам претенции към никого – сви рамене Коул.

– Много мило от ваша страна – промърмори Шон, но изражението на лицето му не се връзваше с тези думи.

Президентът не го забеляза или просто не му обърна внимание.

Шон изчака за миг и каза:

– Значи Иран, така ли? Там ли отиваме?

– Не е толкова просто.

– Пари за оръжие, което е предназначено за ирански бунтовници. Следващият в списъка – Северна Корея.

– Кой ви каза подобно нещо?

– Ние сме частни следователи, сър. Длъжни сме да държим в тайна своите източници.

– Включително и вас – добави Мишел.

– Казахте, че не е толкова просто – подхвърли Шон. – Ще ни просветлите ли?

– Защо да го правя?

– Ако искаме да постигнем напредък, трябва да имаме представа от общата картина, господин президент.

Коул внимателно го огледа и се облегна на дивана.

– Според твърденията в онзи глупав блог изчезналите пари е трябвало да бъдат използвани за закупуване на маково семе, от което по-късно да се произведе хероин. Това не е съвсем така, разбира се. Подобна суровина никога нямаше да бъде използвана за производство на дрога, поне не от нас.

– Но тези евро все пак е трябвало да бъдат изпрани, нали? – подхвърли Шон. – И то преди да се използват по предназначение.

Коул кимна.

– Закупената суровина щеше да премине през ръцете на трета страна.

– Нека позная – рече Шон. – Международни търговци на оръжие?

– Полученото срещу нея оръжие щеше да бъде прехвърлено на иранска територия.

– Но какво общо с дрогата може да има един търговец на оръжие?

– Вече споменах, че ние няма да използваме въпросното маково семе за производство на хероин. Не мога да отговарям за другите.

– Ще разрешите ли да бъда откровен, господин президент? – попита Шон.

– Предвид факта, че вече не сте служител на Сикрет Сървис, можете да бъдете откровен, когато пожелаете.

– Авторът на този план, който и да е той, трябва да бъде уволнен, сър.

– Пълен кретенизъм – добави Мишел. – С толкова много дупки, че няма как да не се издъни.

Коул почервеня, но успя да се овладее.

– Преди два дни приех оставката на въпросния човек – поясни той. – Не че има значение, защото отговорността е изцяло моя.

В стаята настъпи тишина.

– Къде е блогърът? – попита след известно време Коул.

– Извън играта е – отвърна Шон. – Освен това не познава източника си.

– Вярвате ли му?

– Умея да разпознавам страха в очите на събеседниците си. Този човек не е имал понятие с какво се е заловил. Просто е търсел поредната сензация.