Дейвид Балдачи - Кинг и Максуел

Обходи периметъра и отбеляза, че външното строителство е завършено. Влезе вътре и се огледа. Навсякъде бръмчаха портативни генератори, гърмяха пневматични инструменти. Преградните стени пълзяха нагоре. Централната непробиваема камера беше почти готова. Около нея сновяха работници, изпълняващи странната хореография на строителните площадки. Всички бързаха, ентусиазирани от мисълта за обещаните бонуси.

Грант прегледа плановете заедно с проектанта, а после обиколи строежа с началника на бригадата. Искаше да бъде сигурен, че всичко, което фигурира на чертежите, се изгражда точно на мястото му. Направи няколко дребни корекции и излезе навън.

Загледа се в близките склонове на Блу Ридж. Вашингтон беше точно на изток от планината. Разбира се, от тук столицата не се виждаше.

Той напълни дробовете си с въздух и бавно го изпусна.

Много скоро щяха да се включат в играта. Екипът програмисти щеше да заеме местата си пред огромните екрани. С тяхна помощ Грант щеше да проникне където пожелаеше – точно както пътешествениците изследователи си пробиваха път в джунглата с мачете.

Беше избирал лично всеки един от хората си. Срещу огромните пари, които им плащаше, получаваше пълната им лоялност. Те не се интересуваха от геополитика, не се вълнуваха от сложните комбинации на огромната шахматна дъска. Грант имаше пълен достъп до тази игра, но не беше предател. След приключването на операцията му Америка отново щеше да се изправи на крака и да поеме напред.

Поправям стореното зло, нищо повече, помисли си той.

Измъкна от джоба си скъпоценния документ, който беше получил от Майло Прат. Този документ му беше струвал живота. Но без него плановете на Грант нямаха никакъв шанс. Много неща все още можеха да се объркат, ала не и този аспект от операцията.

Не би могъл да каже същото за някои други аспекти. Сам Уинго все още беше на свобода. Също като Шон Кинг и Мишел Максуел.

Но Грант вече имаше определени идеи, които да му помогнат да се справи с тях. Той плъзна поглед по листа и се взря най-отдолу. Там беше изписан крайният резултат. Голямата награда. Успееше ли да я грабне, операцията щеше да приключи, без да остават никакви следи. А той щеше да се върне към нормалния живот. Поне такъв беше планът.

Вдигна глава и се загледа в един участък от небето. Някъде там кръжеше спътникът, който беше наел. Фрагментите, които неговите хора бяха открили на него, щяха да го отведат точно там, където искаше.

Погледна към друг участък от небето. Там, където кръжеше друга платформа. Горе имаше прекалено много боклуци. Безполезни останки и все още функциониращи спътници. Международната космическа станция.

В близко бъдеще хората, или поне онези, които можеха да си платят, щяха да получат възможност да летят в Космоса.

Но за него бяха важни единствено тези две платформи, обикалящи около Земята. Те нямаха нищо общо помежду си. Все още не. Но много скоро щяха да бъдат неразривно свързани една с друга. Поне в съзнанието му. Защото останалата част от света нямаше да разбере как се "сливат" две парчета метал. Всички следи щяха да бъдат заличени благодарение на едно от неговите гениални хрумвания. Останките щяха да се разлетят из дигиталното пространство и да се пръснат на милиарди късчета.

Хъмпти-Дъмпти седеше на една стена...

Той сведе очи към земята.

Ех, ако можеше да реши по същия начин и проблемите, които го чакаха тук...

Погледна часовника си и отново се извърна към строителната площадка.

Телефонът му издаде сигнал за получено съобщение. Задачата беше изпълнена. Заповедта на Грант беше приведена в изпълнение.

А това означаваше, че трябва да посети още едно място, за да се срещне с един човек. Ако той откажеше да изпълни желанието му, щеше да умре. Да стане поредната му жертва.

– Откога не съм бил тук – промърмори Шон, докато джипът преминаваше през портала, способен да спре танк.

– Последния път не беше много приятно – отбеляза Мишел.

– Това го помня.

Поведоха ги към Западното крило на Белия дом.

– Ти никога не си била част от личната охрана на президента, нали? – погледна я той.

– За съжаление, бях освободена, преди да стигна до там – кимна тя.

– Не съжалявай, защото не е кой знае какво.

– Лъжец – промърмори Мишел и го смушка с лакът.

Поканиха ги в зала "Рузвелт" и ги помолиха да почакат.

Шон пристъпи към окачените по стените прочути картини.

– Разпозна ли някой от охраната? – попита Мишел.