Дейвид Балдачи - Кинг и Максуел

– За което съм ви благодарен – кимна генералът.

– А Сам Уинго?

– Пентагонът го смята за предател.

– Но той не е – каза твърдо Шон.

– Откъде знаеш?

Преди да отговори, Шон хвърли кос поглед към Мишел.

– Срещнахме се с него. Някакви хора ни нападнаха и той спаси живота на Мишел.

– Какво?! Къде? Какви хора?

– Вероятно от същата група, която стреля по Дейна. Но Уинго твърдо е бил натопен.

– Значи работите с него, така ли?

– Опитваме се, но както можеш да предположиш, той не е особено доверчив.

– А синът му?

– С него е. Но ще те помоля да запазиш тази информация за себе си.

– Длъжен съм, дори и да не искам. Ако призная това, ще трябва да им кажа и че съм се срещал с вас, и това ще бъде краят за мен. – Браун отпи още една глътка кафе и попита: – А парите?

– Няма ги.

– Той знае ли кой го е насадил?

– Има известни идеи, в момента се опитва да ги проверява.

– Допуска ли, че става въпрос за вътрешна работа? Вие споменахте, че информацията изтича от собствения ми офис, и аз си направих труда да проверя. Няма такова нещо, Шон. И няма как да има.

– Започвам да си мисля, че изтичането става от друго място – въздъхна Шон. – Знаеш ли нещо за "Херон Еър Сървис" или "Виста Трейдинг", и двете със седалище във Вашингтон?

– Не. Замесени ли са? Бих могъл да проверя...

– Вече имаме човек, който работи по въпроса. Кажи ми нещо за Дан Маршал, високопоставен служител в Пентагона. Познаваш ли го?

– Слабо. Седели сме един до друг по разни съвещания. Отговаря за материалното снабдяване. Всички го смятат за свестен човек, включително и аз. Само не ми казвайте, че и той е замесен във всичко това!

– Още нямаме отговор на този въпрос – отвърна Мишел. – Според него кариерата му виси на косъм заради изчезналите пари. И заради това, че не се знае къде са отишли.

– Изненадан съм, че изобщо се е разприказвал пред вас.

– Забравихме да ти кажем, че съвсем наскоро се сприятелихме с един човек – подхвърли Мишел.

– С кого?

– С президента Джон Коул.

Браун зяпна от изненада.

– А какво ще кажеш за полковник Леон Саут? – намеси се Шон. – Познаваш ли го?

– Не. В армията ли служи?

– Във АВР.

– Не поддържам кой знае какви връзки с военните шпиони – поклати глава генералът и се облегна назад, очевидно изчерпал идеите си. – Какво друго мога да направя за вас?

– Оглеждай се, ослушвай се. Винаги можеш да ме намериш по телефона, макар че в момента Дейна ще бъде основната ти грижа.

– Надявам се – вяло се усмихна Браун.

– Не я изпускай от очи, Къртис. Има опасност да се върнат за нея.

– Но преди това трябва да ликвидират мен! – отсече генералът.

– Не се съмнявам в това – рече Шон.

Излязоха от болницата и откриха, че колата им е обградена от два черни джипа. Пред тях чакаха двама мъже и една жена в тъмни костюми.

– Нещо да ти се струва познато? – подхвърли Шон.

– Изглеждат точно така, както едно време ние – каза Мишел.

– А знаеш ли къде отиваме?

– Знам – отвърна тя.

Алън Грант и Дан Маршал напуснаха заедно офиса на "Виста Трейдинг".

– Благодаря, че дойде чак до тук – рече Грант.

– По-скоро аз ти благодаря, че ме измъкна от Пентагона – отвърна Маршал.

– Наближава ли бурята?

– С всеки изминал час. Видя ли последните новини?

– Всички те идват от един и същ блогър. Иран? Афганистански опиум? Има ли някаква истина във всичко това?

– Поне така твърдят медиите. Не мога да коментирам, дори и пред теб.

– С нещо да помогна?

– Просто се погрижи за дъщеря ми и внуците ми.

Влязоха да хапнат в един ресторант наблизо. Докато се хранеха, изобщо не засегнаха проблемите, които очакваха Маршал. Излязоха на улицата и преди да се сбогуват, Грант подхвърли:

– Сигурно ще има официална реакция от Иран.

– Как иначе? Това им дава отличен шанс да ни сочат с пръст и да вдигат шум до небесата. Същото се отнася и за нашите зложелатели. Е, аз трябва да се връщам в огнището на пожара...

– Пази се, Дан. Скоро пак ще поговорим.

Стиснаха си ръцете и Маршал се отдалечи по тротоара.

Грант го изпрати с поглед и слезе в подземния гараж да вземе колата си. Пътуването му продължи по-дълго от обикновено поради някакви ремонти на магистрала 66.

Най-накрая стигна своята отбивка и подкара по шосето. За по-малко от сто и петдесет минути беше успял да смени безкрайните задръствания на столицата с пасторалното спокойствие на провинцията.

Премина през бариерата и продължи нагоре по хълма. Не след дълго спря пред някогашната радиостанция и слезе от колата. Със задоволство огледа високата предавателна кула, отрупана с прецизно фиксирани сателитни чинии.