Дейвид Балдачи - Игра на часове

Той се завъртя на стола.

— А, здрасти, докторе. Не те очаквах толкова рано.

— Виждам. Е, какво правиш?

— Просто се свързвам с интернет.

— Вече съм ти казвала, че не може да ползваш този компютър за лични цели.

— Не беше за лични цели. Канех се да поръчам нови престилки и хирургически маски, които ни трябват както за тук, така и за моргата. Открих в мрежата много по-изгодни условия, отколкото ни предлага местният доставчик.

— Кайл, за нуждите на кабинета не възразявам, но моргата е държавно учреждение. Процедурите за доставка са извънредно строги. Не можеш просто да поръчваш както ти хрумне, а после да чакаш чек от правителството.

— Ама си и ти, докторе! Та аз се мъча да ти спестя някой долар.

— Оценявам твоята инициатива. Просто казвам, че трябва да вървим по каналния ред.

— Понякога се чудя защо изобщо си правя труд. Само бюрокрация.

— Да не мислиш, че на мен ми харесва? Слушай, просто ми пусни един имейл със сравнение на цените и аз ще го вкарам в системата. Ако е чак толкова добра сделка, ще я сключим и за нас, и за съседния кабинет.

Лицето на Кайл засия.

— Разбрано, докторе. Страхотна си.

Тя скръсти ръце и се вгледа в него.

— Виждаш ми се напълно оздравял. Май е бил някой от бързите вируси.

— Точно така. Ами ти? По-добре ли си?

— Не — грубо отвърна Силвия. — Но нямам избор, трябва да идвам.

— Я стига, шефе. И да закъснееш малко, мъртвите няма да се оплачат.

— Моргите из страната са препълнени с трупове и всяка изминала минута влошава тяхното състояние, губят се важни улики и драстично нарастват шансовете престъпниците да се измъкнат. Няма да позволя това да се случи и тук.

— Разбрано, началство. Ти си най-добрата.

— Аха… Хайде свършвай. Трябва да приключим докладите за аутопсиите на Хинсън и Батъл, а за днес имаме записани цял куп пациенти.

— Права си.

След като Силвия излезе, Кайл побърза да довърши онова, което правеше в действителност — тоест да подправи инвентарните списъци за лекарствата, за да прикрие кражбата. Мислено си отбеляза да потърси по интернет подходящо предложение за болнично оборудване, което да представи на Силвия. Едно бе научил твърдо за нея: тя никога не забравяше. Ако сам не й представеше обещаното, щеше да го попита, а ако нямаше отговор, щеше да се усъмни. Не му се полагаше да знае паролата за достъп до тези файлове, но той бе успял да я изкопчи от жената, отговаряща за лекарствата. Тя идваше само три дни седмично, което му оставяше предостатъчно възможности да прикрива следите си всеки път, когато извършваше „теглене“ от аптеката.

Кайл обаче подценяваше Силвия Диас. Тя вече го подозираше. И с времето подозренията й щяха да се задълбочават.

Докато се надигаше, за да отиде при нея, погледът му падна върху вестника на бюрото до компютъра. На челно място стоеше същото голямо заглавие, което бе вбесило човека от пещерата — за убийството на Батъл и подозренията към серийния убиец. Кайл набързо прегледа репортажа. Убийството бе станало същата нощ, когато той отнесе лекарствата на непознатата в „Афродизиак“. Според вестника — дори точно по времето, когато Кайл минаваше покрай болницата на път към заведението. Нищо чудно да се беше разминал с убиеца — мисълта го накара тревожно да се размърда на стола. Докато си припомняше онази нощ, той изведнъж осъзна какво бе видял. И по дълбоко вкоренен навик Кайл веднага започна да разсъждава каква полза може да извлече за себе си от това знание.

Джуниър Дийвър с усилие смъкна от пикапа си пакет асфалтови плочи. Те тупнаха тежко и шумът наруши покоя на утрото. Джуниър скочи долу и хвърли поглед към къщата, която строеше за семейството си. Стените бяха готови, покривните греди само чакаха да бъдат наредени плочите. Но строежът вървеше бавно. Бе свършил сам почти всичко, рядко канеше приятели да помогнат. Къщата не беше голяма, но приличаше на палат в сравнение с караваната, където живееха в момента. Джуниър взе от колата си колана за инструменти, препаса го и отиде да включи бензиновия генератор, с който щеше да захранва пневматичния пистолет за набиване на гвоздеите.

Едва тогава чу зад гърба му да се задават тихи стъпки. Той се завъртя. Не очакваше посетители на това уединено място. Никой освен жена му не знаеше, че е тук. И дори не бе чул да се приближава кола.

Когато видя жената, лицето му пребледня.

Реми Батъл беше облечена в дълго палто от черна кожа с вдигната яка. Големи слънчеви очила закриваха половината й лице. Носеше ботуши и ръкавици, макар че не беше студено.