Дейвид Балдачи - Игра на часове

— Мисис Батъл! Какво търсите тук?

Тя спря само на крачка от него.

— Исках да си поговорим, Джуниър. Само ти и аз.

— Как изобщо разбрахте, че съм тук?

— Много неща знам, Джуниър. Много повече, отколкото си мислят хората. Затова исках да поговорим.

Джуниър вдигна ръце.

— Вижте, имам си адвокат. По-добре разговаряйте с него.

— Вече разговарях с него. Сега искам да си поговоря с теб.

Той я изгледа боязливо, после се озърна, сякаш очакваше да види полицаи, дошли да го арестуват. По лицето му се изписа упорство.

— Не виждам за какво има да си говорим. Вие вече ме вкарахте в затвора.

— Но сега си навън, нали?

— Е, да, само че трябваше да внесем гаранция. Едва не се разорихме. Нямаме такива пари.

— Я стига, Джуниър, жена ти печели добре в онзи клуб.

Знам го със сигурност. Съпругът ми често ходеше там. Сигурно е натрупала цяло богатство само от него.

— Нищо не знам за това.

Реми не обърна внимание на възражението.

— Мъртвият ми съпруг.

— Чух — измънка Джуниър.

— Беше убит, ако случайно не знаеш — продължи тя със странно безизразен глас.

— И това чух.

— Ти излизаш от затвора, а той изведнъж умира.

Джуниър я изгледа с разширени очи.

— Вижте, госпожо, няма да позволя да ми лепнете и това.

— О, сигурна съм, че имаш алиби.

— И още как.

— Браво на теб, но причината да съм тук е съвсем друга.

Тя пристъпи още по-близо и свали тъмните очила. Очите й бяха зачервени и подпухнали.

— Тогава защо дойдохте? — попита Джуниър.

— Искам си ги, Джуниър. Искам си ги веднага.

— По дяволите, мисис Батъл, не съм ви взимал халката.

Изведнъж тя се разкрещя:

— Пет пари не давам за скапаната халка! Другите неща искам. Върни ми ги. Незабавно.

Джуниър раздразнено се плесна по бедрото.

— Колко пъти да ви повтарям? Не са у мен, защото не съм се вмъквал в дома ви.

— Ще ти платя каквото поискаш — настоя тя, без да го слуша. Огледа се към недовършената къща. — Ще платя на първокласна строителна фирма да довърши вместо теб. Ще направя къщата два пъти по-голяма, ще ти изкопая и басейн, каквото искаш, по дяволите. — Тя застана плътно до него и здраво стисна избелялото му джинсово яке. — Каквото поискате с Лулу, ще ви го дам. Но в замяна искам да ми върнеш онези неща. Просто ми ги дай и обвиненията отпадат, а ти оставаш на свобода с великолепна къща. И можеш да задържиш проклетата халка.

— Мисис Батъл, аз…

Тя го зашлеви през лицето и Джуниър смаяно млъкна.

Ако някой мъж дръзнеше да му посегне, би го убил. Сега обаче дори не направи опит за съпротива.

— Но не ми ли ги дадеш, ще те накарам да си мечтаеш за двайсет години в затвора. Ще ме молиш на колене още преди да съм приключила с теб. Познавам разни хора, Джуниър, опасни хора. Те ще дойдат да те посетят. Никога няма да ги забравиш. — Тя пусна якето му. — Ще ти дам време за размисъл, но не много.

Тя понечи да си тръгне, но пак се обърна към него.

— И още нещо, Джуниър. Ако се опиташ да използваш тия неща по какъвто и да било начин или ако ги покажеш на някого, ще дойда да те посетя лично. С ловната пушка, която ми подари татко точно преди да умре. И ще ти пръсна грозната тиква. Разбра ли ме?

Всичко това бе изречено спокойно, но с тъй смразяващ тон, че Джуниър ясно чу как пулсът му отеква в ушите.

Реми Батъл очевидно не смяташе, че въпросът й се нуждае от отговор. Сложи си очилата, завъртя се и си тръгна също тъй тихо, както бе дошла.

Вцепенен и задъхан, Джуниър бе застинал на място и гледаше подир нея. През живота си неведнъж бе влизал в кръчмарски побоища срещу грамадни мъжаги, водени от твърдото намерение да го осакатят; веднъж дори бе пострадал от нож. Всеки път изпитваше страх. Но онзи страх не представляваше нищо в сравнение с ужаса, който го изпълваше сега, защото не се и съмняваше, че смахнатата жена говори съвършено сериозно.

По-късно през същата седмица Чип Бейли свика сутрешно съвещание на целия екип, ангажиран с издирването на убиеца или убийците на петте жертви. Съвещанието се състоя в полицейския участък на Райтсбърг и Кинг — който присъстваше заедно с Мишел, Тод Уилямс и мнозина представители на Вирджинската щатска полиция и ФБР — остана с впечатлението, че това е наивен опит да се демонстрира кой командва парада. В края на краищата именно ФБР беше тежката артилерия. Раздразнението му от тази елементарна хитрост не закъсня да се прояви.

— Съставихме психологически профил — каза Бейли, докато неговият помощник раздаваше папки на седящите около масата.