Уилям Блати - Димитър

— Знам.

— Сега е много по-силна.

— Кое?

— Светлината. Онази ужасяваща вътрешна светлина, която носиш със себе си. Сега е по-силна и много по-лоша от преди.

— В какъв смисъл?

— По-болезнена е. Създава усещането за прошка.

— Значи, Шор идва в Израел, умира мистериозно, а ти ни казваш, че не е изпълнявал мисия? Той е човек, който винаги пътува, прави проучвания и държи речи. Идеалното момче за секретни поръчки и доставки. Стига глупости, ние знаем всичко това. Въпросът е какво е доставил тук .

Намираха се в кабинета на Моше Зуи, четирийсет и три годишния следовател от Шин Бет, израелската служба за вътрешна сигурност. Комплексът, който се състоеше от петдесет и два офиса, беше елегантно скрит зад една-единствена бронирана врата на втория етаж на сграда в Тел Авив. В нея се помещаваха закусвални за бързо хранене и магазини, предлагащи всякакви стоки и услуги от поправка на очила до дамски облекла. На една табела до вратата на службата се виждаше безличният надпис „Най-добрите продукти“.

— Хайде, хайде — продължи Зуи. — Знаем, че си бил в болничната му стая. Признай си! Все още сме приятели, нали? Какъв е проблемът?

Зуи говореше на Уилям Сандълс, високопоставен агент на ЦРУ, който работеше под прикритието на аташе в американското посолство. Той седеше на стол пред бюрото на Зуи. Бивш полковник от армията, служил години наред в Япония, Сандълс беше висок и леко пълен. Обичаше ленени сини костюми, имаше късо подстригана руса коса, луничаво лице и малък чип нос, който му придаваше така желания вид на невинно момче. Но закачливият пламък в очите му винаги разваляше това впечатление. Той вдигна разтворените си длани към Зуи.

— Какво мога да кажа?

— Много неща. Но не искаш.

Зуи се обърна и срещна погледа на другия агент от Шин Бет в стаята, Лод Еверт. Той седеше с гръб към стената и скръстени ръце. Зуи вдигна многозначително вежди. Еверт кимна и Зуи отново насочи вниманието си към Сандълс.

— Добре, всъщност знаем каква е била мисията му — призна той. — Носел е строго секретна информация, а вие не сте искали да рискувате да я засекат или да бъде разкрита от някоя къртица. Затова Шор е трябвало да я предаде лично на вашия посланик.

— Значи знаете. Каква изненада!

— Правим всичко по силите си. И така, какво се е канел да му разкрие Шор? Заплаха за предстоящо нападение или информация, която би могла да срути държавата? Сведения, че нашата министър-председателка Голда Меир си боядисва косата?

— Виж, каквото и да е било, никой не знае освен Шор. Дори ние.

— В какъв цвят я боядисва?

— О, стига!

Зуи погледна безизразно Лод, след което отново се обърна към Сандълс. С върховете на пръстите си той бавно отвори кутия швейцарски шоколадови бонбони и я поднесе пред лицето му.

— Ето. Занеси три-четири в посолството. Изяж ги по пътя, ако искаш. После се върни при нас.

Сандълс посегна към кутията.

— Да се върна?

— Да, веднага. Бонбоните са инжектирани със серум на истината.

Сандълс отдръпна ръка.

В неделя сутринта Мерал се качи на раздрънкания стар автобус за Рамала, където в католическото гробище, далеч от шумните пазари, остави цветя на гробовете на своите родители, на жена си и сина си. По-рано бе превалял дъжд и бе навлажнил още повече земята, надгробните камъни и въздуха на това място, което така беше подгизнало от усещането за загуба, че земята изглеждаше по-мъртва от сърцата под нея. Дали виждат, че съм тук сега? , залита се Мерал. Нямаше представа. Знаеше само, че е трябвало да отиде. По-късно се отби в лепрозариума, за да посети директорката, сестра Елена Карина. Някога тя му бе преподавала в местното католическо училище. Пиха чай и потънаха в спомени. Мълчаха дълго, но това беше нормално.

— Запази ли вярата, Питър?

— Да. Какво друго ни остава?

Знаеше, че тези думи ще й доставят удоволствие.

Малко преди да си тръгне, Мерал попита за прокажената жена, която бе възвърнала зрението си.

— О, Рийма ли? — отвърна монахинята и леко наклони глава. В очите й се появи тъга, но и нещо друго, което Мерал не можеше да определи, макар и да беше сигурен, че го е виждал преди. И то съвсем наскоро. Но не помнеше къде. — Тя почина преди няколко дни, Питър.

— Наистина ли? Колко тъжно.

— Не, не е тъжно. Беше щастлива.

След като се върна в Йерусалим, Мерал отиде във „Фуад“, любимото му кафене в християнския квартал. При хубаво време сядаше отвън на тротоара, точно срещу масивната врата на Църквата на Божи гроб. Каменната постройка от края на четвърти век се издигаше на мястото на разпятието и гроба на Христос. Всеки ден в четири и половина сутринта и на залез-слънце двама мъже от две различни мюсюлмански фамилии — Юдех и Нусейбех — изпълняваха ритуала по отключване и заключване на църквата. Членовете на фамилията Юдех били назначени от султан Саладин за „пазачи на ключа“, а по-късно Нусейбех станали техни помощници. В точно определено време всяка сутрин и вечер мъжът от клана Нусейбех занасяше двайсетсантиметровия ключ на човека от Юдех, който се качваше на стълба, за да отключи или заключи вратата.