Пол Зюсман - Изгубената армия на Камбиз

Стигнаха до подножието на дюната и започнаха да пълзят нагоре, отдалечавайки се сантиметър по сантиметър от долината; всяко движение бе истинско изтезание за изтощените мускули и сухожилия. Въздухът беше толкова плътен от пясъка, че дори да отвореха очи на част от милиметъра, зениците им щяха да бъдат моментално издрани и затова те пълзяха със затворени очи и напипваха пътя си единствено по наклона на земята. Бяха се закачили лакът за лакът, притиснали ризите си към устите си, а другите им ръце се вдигаха и спускаха в унисон. Дишаха на пресекулки. Толкова беше силен ураганът, че дори на четири крака те едва успяваха да се задържат на земята.

Тара нямаше представа как все още продължава да се движи. Само след секунди се изтощи и всеки сантиметър я изтощаваше все повече. Най-много от всичко на света искаше да падне по лице и да остане така.

Но някак продължаваше да пълзи, насилвайки се отвъд възможностите си, нагоре, нагоре и нагоре, и накрая, тъкмо когато ръцете и краката й започнаха да се схващат, наклонът под нея намаля и се изравни. Тя се бори още няколко метра и след това падна с лице надолу върху билото на дюната. Чу гласа на Халифа сякаш някъде от много далеч.

— Дръжте главата си надолу, госпожице Мъдрей. И се опитайте да… как му казвахте… да шавате с тяло колкото можете повече. Така пясъкът няма да ви затрупа.

Тя стисна ръката му, за да покаже, че го е чула, и зарови лице в сгъвката на лакътя си, бурята зави над нея и песъчинките се втурнаха от всички страни като милиони жилещи насекоми.

„Трябва да шавам — помисли си. — Шавай, момиче, шавай!“

Ритна няколко пъти и раздвижи ханша си, но беше твърде изтощена и след няколко минути тялото й замря и остана неподвижно. Обзе я внезапно блажено спокойствие, сякаш се беше увила в одеяло от черно кадифе. В съзнанието й заплуваха образи: родителите й, Даниел, Джени, колието, което баща й беше подарил за петнайсетия й рожден ден. Спомни си как се беше събудила и беше открила плика на полицата над камината, как беше търсила съкровището, докато не го намери на тавана, как радостно се беше смяла, когато отвори стария сандък и намери колието скрито дълбоко в него. Разсмя се и сега и звукът ставаше все по-силен и по-силен — надви бурята и изпълни целия свят. Тя се остави на смеха, позволи му да я потопи, да я задуши, и тогава избухна ослепителна бяла светлина и повече не помнеше нищо.

Инспектор Халифа спеше до жена си и водопадът на меката й черна коса падаше върху лицето му. Беше толкова топла тази коса, толкова ароматна, и както правеше винаги, когато бяха заедно в леглото, той зарови лице в нея и пое дълбоко въздух, за да изпълни дробовете си с аромата на парфюма й.

Но вместо да го изпълни с наслада и спокойствие, вдишването го принуди да се закашля жестоко, кашляше и се давеше, бореше се за въздух, и накрая се надигна замаяно. От гърба и раменете му се посипа пясък и жена му и леглото се изпариха. Стоеше на върха на една дюна в средата на пустинята, слънцето печеше отгоре и устата му беше пълна с пясък.

Плю и кашля още няколко секунди, за да прочисти гърлото си, и изведнъж си спомни за Тара. Беше до него, когато бяха стигнали билото, в това беше сигурен. Сега не се виждаше никъде. Той падна на колене и започна да рови пясъка.

Не намираше нищо. Можеше вятърът да е я отвял настрани, помисли си, или надолу към долината. Удвои усилията си, но без никакъв резултат, и тъкмо когато започваше да се отчайва, ръката му напипа нещо твърдо. Той разрови трескаво пясъка около него с шепи и изрови малък крак в маратонка. Хвана глезена и задърпа. Тялото беше заседнало здраво в дюната и той продължи да копае като заек, откривайки първо единия крак, след това другия.

— Хайде — изсъска на себе си. — По-бързо! Копай!

Хвана двата глезена и задърпа отново, но тя пак не излизаше. Смени ъгъла, започна, да копае отдолу вместо отстрани, загребваше пясъка и го хвърляше между краката си.

Откопа рамо, задната част на главата й и една ръка. Издърпа китката и опипа за пулс. Нямаше.

— Моля те, Аллах — изкрещя и гласът му отекна в пустинята. — Моля те, нека да оживее!

Разрина останалия пясък и я обърна по гръб. Очите й бяха затворени, устните и устата й бяха облепени плътно с жълтеникави песъчинки — приличаха на трохи от бисквити. Опипа отново за пулс, но пак не намери и затова отново я обърна по корем, хвана я през гърдите, натисна и я преви на две. Повтори движението с всичка сила; отчаяно се молеше жената да живее.