Пол Зюсман: Изгубената армия на Камбиз

След няколко метра спря и се опита да извика, но вятърът беше толкова силен, че сама не чу гласа си. Пропълзя още малко и отново спря, защото зърна някакво движение отпред и отдясно. Пое към него.

Бяха по-близо, отколкото й се беше сторило, и само след няколко метра стигна до тях. Даниел беше възседнал Халифа, беше сграбчил автомата с две ръце и се опитваше да го насочи към главата на детектива. Халифа беше хванал с една ръка дулото и се опитваше да го отклони, а с другата стискаше Даниел за гърлото.

Никой от двамата не я забеляза и тя се приближи, сграбчи Даниел за косата и го събори. Тримата се вкопчиха един в друг, долепени до земята от бурята, с очи и уста, пълни с пясък. За момент Тара и Халифа успяха да притиснат Даниел, но един жесток порив отнесе детектива настрани…

Даниел посегна към автомата, който беше паднал на метър от лявата му страна. Тара също се хвърли към него, но Даниел я изблъска и я събори на земята — главата й се размина на сантиметри със стърчащото острие на меч. Халифа се беше надигнал и пълзеше към тях, но вятърът го задържа и позволи на Даниел да се докопа до автомата, да замахне и да го удари по главата. Халифа падна право върху Тара.

Поредната пясъчна вихрушка ги ослепи. Когато отново прогледнаха, Даниел беше отнесен почти до границата на видимостта им. Докато го гледаха, той успя да се надигне, да се пребори с бурята, която духаше право в лицето му, да стане, залитайки като пиян, и да насочи дулото към тях. Халифа се огледа трескаво. На земята до него лежеше костелива ръка, откъсната от рамото, и в отчаянието си той я грабна, замахна назад и я хвърли към Даниел. Замахът не беше силен, но вятърът духна с все сила и ръката се запремята във въздуха и се стовари върху гърлото на Даниел със силата на чук. Той залитна и изчезна. Халифа падна по корем и запълзя след него. Тара го последва.

Отначало не можаха да го намерят. А после, след като бяха изминали десетина метра, Халифа я дръпна за ръката и посочи. Тя погледна, закрила очи с ръце, и там, точно пред тях, стърчейки от мрака като иззад завеса, се подаваха обутите в джинси крака на Даниел, единият крак в ботуш още потръпваше леко, но всичко от кръста нагоре тънеше в мрака. Те се поколебаха, но после продължиха предпазливо напред и останалата част от тялото се показа.

— О, Господи — прошепна Тара. — О, Господи!

Той лежеше проснат по гръб, с разперени ръце, и от корема му стърчеше острието на меча, върху който беше паднал. Беше къс меч, върху острието му беше изгравирана змия, криволичещото й тяло се виеше около покрития с кръв метал, сякаш беше изпълзяла от вътрешностите на Даниел. Тара забеляза, че отровните зъби на змията се отварят до острието на меча, сякаш да присъединят отровното си ухапване към това на оръжието.

— О, Господи — повтори тя и извърна глава. — О, Даниел!

Отпусна се на земята, забравила за всичко наоколо. Имаше усещането, че целият й живот е бил разбит и унищожен. Баща й го нямаше, Даниел го нямаше — черупката на миналото се беше строшила и я беше оставила гола и уязвима. Толкова дълго беше определяла себе си чрез връзката с тези двама мъже, баща и любим. А сега тях ги нямаше и тя беше… каква? Някак неоформена. Разпиляна на атоми. Не виждаше как ще се събере отново.

— Госпожице Мъдрей! — Халифа беше допрял устата си право до ухото й и крещеше, за да надвика бесния вой на вятъра. — Не можем да останем тук, госпожице Мъдрей. Бурята ще ни погребе. Трябва да се изкачим нагоре. Нагоре.

Тя не отговори.

— Моля ви, госпожице Мъдрей — изкрещя той. — Трябва да вървим нагоре. Това е единственият ни шанс.

Усети, че Тара е изгубила воля да се бори и е на път да се откаже, и затова хвана ръката й с две ръце и я обърна към себе си.

— Моля ви! — изкрещя и гласът му потъна в урагана. — Бъдете силна. Трябва да сте силна!

Тя го погледна — пясъкът бушуваше толкова силно, че едва различаваше чертите му и кимна. Той я хвана за ръка и двамата бавно започнаха да пълзят. След няколко метра тя се обърна, за да погледне тялото на Даниел. Устата му вече беше пълна с пясък. След това хаосът изведнъж стана по-плътен и той изчезна. Тя се насили да обърне глава напред и продължи с последни сили през лудостта.

Изглеждаше невъзможно бурята да се усили още повече. Но сега, когато им се струваше, че е достигнала връхната точка на яростта си, тя бръкна дълбоко в скритите си резерви и запокити вихри от пясък и вятър, в сравнение с които всичко досега беше направо нежна прелюдия. Около тях бушуваха недостижими за въображението сили. Тара имаше усещането, че дрехите ще се откъснат от тялото й, че плътта ще отлети от гърба й, месото ще напусне костите й и след това самите кости ще се натрошат на ситни парченца и ще се превърнат в прах. Нямаше представа накъде отива и защо. Просто продължаваше да пълзи като автомат, движена от някаква повеля отвъд всякакъв разум и всякаква мисъл. Нагоре. Само това знаеше. Нагоре.