Пол Зюсман - Изгубената армия на Камбиз

— Наистина ли вярвате в това?

— Трябва да вярвам. Иначе какво ми остава? Само отчаяние.

Той се обърна към нея и се усмихна.

— Имайте вяра в него, госпожице Мъдрей. Вярата е всичко. Но не и отчаяние.

Хеликоптерите започнаха да се издигат. Вятърът ги люшкаше из въздуха. Тара и Халифа стояха и се гледаха. Тя не изпитваше никакъв страх, само нещо като изтощено примирение. Щеше да умре. И толкова. Нямаше смисъл нито да спори, нито да се съпротивлява.

— Сбогом, инспекторе — каза и стисна ръката му. Вятърът я шибаше жестоко. — Благодаря ви, че се опитахте да ми помогнете.

Вълна от пясък ги удари в лицата и слънцето сякаш помръкна. Тя извърна глава от вятъра, затвори очи и зачака куршумите.

Пустинята притежава много сили, с които да прогони онези, които се осмеляват да обезпокоят тайните й глъбини. Тя може да засипе с жега толкова изпепеляваща, че кожата изгаря като лист хартия на огън, очите се сваряват, а костите се втечняват. Може да оглуши с тишина, да халоса с празнота, да изкриви времето и пространството така, че онези, които преминават през нея, да изгубят всякаква представа къде са и кога са, и дори кои са. Ще поднесе видения с неземна красота — каскади от водопади, прохладни оазиси — само за да си ги вземе отново в момента, когато посегнеш към тях, подлудявайки те с агонията на неосъществените желания. Ще издигне огромни като планини дюни, за да ти препречи пътя, ще се превърне в лабиринт, от който няма излизане, ще те засмуче в бездънните дълбини на корема си. Но от всички оръжия в този страховит арсенал няма по-могъщо, по-абсолютно в унищожителната си сила, от онова, което наричат Гневът Господен: пясъчната буря.

Тя връхлетя, внезапно, неконтролируемо, като отникъде. В един момент имаше вятър, в следващия пустинята сякаш изригна, милион милиони тонове пясък бликнаха като гейзер към небето, закриха слънцето и превърнаха въздуха в камък. Силата й беше невъобразима. Сандъци се търкаляха по земята, бали слама се изпаряваха, варели с нафта политаха в небето и се въртяха като листа. Един хеликоптер се разби в склона на дюната, други два се сблъскаха един с друг и се превърнаха в огнено кълбо, което пясъчната завеса задуши почти моментално. Хора се носеха по земята, една камила се премяташе надолу по долината, глави отхвърчаха от осакатени трупове и подскачаха по земята като огромни кафяви камъни. Шумът беше раздиращ.

Вятърът помете Тара в кратера и я захвърли върху плетеницата от изсъхнали трупове. Кости се трошаха и разпадаха на парчета под нея, мъртва кожа се късаше като пергамент, зъби отхвърчаха от челюсти. Тя се затъркаля, без да може да спре, изсъхнали ръце и крака сякаш я ритаха и ръгаха с лакти, изпити лица изникваха отвсякъде, докато накрая тя не спря, заровила лице в някаква изсъхнала стомашна кухина. Една набръчкана уста, притисната във врата й, сякаш я целуваше. Тя остана за миг неподвижна, зашеметена и ужасена, след което се опита да се изправи. Вятърът беше прекалено силен и я повали веднага. Започна да пълзи, под дланите й хрущяха гърбове и гърди, краката й стъпваха по смачкана кожа, черепи и гръбнаци, кости се трошаха под нея като вейки. Пясъкът дереше плътта й и пълнеше ноздрите и ушите й и тя имаше чувството, че се дави.

Някак успя да стигне до ръба на кратера, да изпълзи по корем и да вдигне края на ризата пред устата си. Зад гърба й армията бързо изчезваше, погълната от надигащата се пясъчна вълна. В същото време покрай ръба на кратера се появяваха десетки нови тела. Сбръчкана ръка изникна от пясъка точно до лицето й с разперени пръсти, които сякаш искаха да я сграбчат. Стърчаха стрели; един кон сякаш скочи от склона на дюната; някаква глава изплува за миг, но беше погребана в същия момент. Воят на вятъра наподобяваше петдесет хиляди бойни крясъка в битка.

Тя се надигна, с присвити като цепки очи, за да потърси Даниел и Халифа, но не видя нищо, само ослепителната пясъчна вихрушка. Някъде отляво се чу приглушен вой на мотор и тя изви глава натам, напрягайки вратните си мускули докрай, за да устои на вятъра, който ги усукваше в обратната посока. Воят се усили и изведнъж се показа хеликоптер — невъзможно ниско; въртеше се диво, напълно изгубил управление. За част от секундата тя зърна лицето на Скуайърс през един от прозорците — с широко отворена уста, пищящо; след това машината се завъртя в луд пирует право към дълбоката чернота на пирамидалната скала. За миг стана много светло и горещо, след това се чу агонията на метала и после нищо. Тара се надигна на колене, наведе глава и запълзя напред.