Пол Зюсман - Скритият оазис

— Тогава как да се свързваме?

Кирнан извади бележник и химикалка, надраска някакъв номер и откъсна страничката.

— Докато не проверя останалите адреси, можеш да оставяш съобщения за мен тук. Това е надеждна линия и никой освен мене не я знае. Би трябвало да е безопасна, освен ако не следят всички съобщения до и от Египет.

Подаде му листчето и Флин и Фрея се качиха в джипа.

— Поддържайте връзка — помоли Кирнан. — И се пазете.

— И ти внимавай — отвърна Флин.

Изглежда, нямаше какво друго да си кажат и Флин плъзна лоста на автоматичната скоростна кутия и потегли. Преди джипът да се е отдалечил, Кирнан извика след тях:

— Това няма нищо общо с момиченцето, Флин. Не си длъжен за нищо на никого. Запомни го. Всичко онова е история.

Той не каза нищо, само натисна клаксона и без да се обръща, засили, като преднамерено не обръщаше внимание на въпросителния поглед на Фрея.

Кирнан изчака колата да изчезне, после отвори чантата и извади мобилния си телефон.

— По дяволите — измърмори. — Как е възможно… По дяволите!

Сай Ангълтън имаше пистолет, прекрасно изделие — „Колт“ 70 — с блестяща никелирана цев и палисандрова дръжка, украсена с ромбчета от платина и бисер. Преди години му го беше подарил един саудитски бизнесмен заради някаква работа и — както хората обичат да назовават колите или къщите си не като предмети, а като хора — пистолетът на Ангълтън също си имаше име: Миси, като луничавото момиче, негова съученичка, единственият мил към него човек, който не му се беше подигравал за дебелината, гласа или останалите физически недостатъци.

Той редовно се упражняваше с Миси по мишените на местния стрелкови клуб, изстрелваше маса пълнители — господи, как се пулеха инструкторите на добрата му стрелба, — а където и да пътуваше по света, винаги носеше Миси със себе си. Въпреки това, откакто я имаше, нито веднъж не я бе използвал по работа, дори не си бе помислял да си послужи с нея; предпочиташе да държи пистолета заврян в дъното на куфара като бебенце в люлка, доволен да го има, ако му потрябва.

Тази вечер обаче беше извадил колта, беше го разглобил, почистил и смазал, беше сложил нов пълнител и го бе пъхнал в кобура под сакото. Тъкмо там се гушеше Миси и сега, правеше му компания в колата под наем, докато той наблюдаваше как Флин и Фрея се качват в черокито.

Беше проследил Кирнан дотук по-рано вечерта, движеше се след нея на безопасно разстояние — оставяше поне три-четири коли помежду им. Видя я как влезе в някакъв жилищен блок. Беше умна и умееше да се изплъзва. След двайсетина минути се появиха Броуди и момичето и тримата останаха в апартамента почти час, преди всички да излязат отново, а Флин и Фрея да се качат в колата. Това го накара да се чуди — дали да се върти наоколо и да види какво ще направи Кирнан, или да последва черокито. Запали двигателя и погали Миси; чувстваше, че трябва да вземе решение веднага.

Бяха го усетили, това беше ясно — защо иначе Броуди би изпратил последното си съобщение до Кирнан с нещо като код; такова нещо правеше за първи път. Доколко точно го бяха усетили, нямаше как да каже, макар да предполагаше, че става дума за общо подозрение, а не за конкретни факти.

Цялата работа беше досадна, крайно досадна, макар и не изцяло неочаквана. Нещата бяха започнали да се ускоряват и, както винаги става в този род дейност — всичко започваше с дебнене, игра на котка и мишка, после идваше цялостно преследване и накрая залавянето и смъртта, макар че кой точно щеше да загине, в този случай не беше ясно. Ето защо беше взел Миси. Усещаше, че нещата ще тръгнат на зле. И че вече са тръгнали.

Черокито зави зад ъгъла и се скри. Ангълтън страшно се интересуваше от действията на Кирнан и искаше да разбере какъв ще е следващият й ход, защото все още имаше много неизвестни, но засега инстинктът му диктуваше да тръгне след Броуди и Ханън, да ги държи под око. Хвърли последен поглед към улицата — дали си въобразяваше, или Кирнан се мръщеше на мобилния си телефон, — даде газ и пое след джипа. Държеше кормилото с една ръка, а с другата набра номер на телефона си и го вдигна до ухото си.

В облицования си с дървена ламперия кабинет Гиргис сложи слушалката на вилката, приведе се над бюрото и сплете пръсти.

— Разположете се удобно, господа. Мисля, че тази нощ ще прекараме тук.

Бутрос Салах, Ахмед Осман и Мохамед Касри седяха на кожени столове с високи облегалки срещу него — Салах държеше тумбеста чаша коняк, а Осман и Касри пиеха чай.