Пол Зюсман - Скритият оазис

— Това ли е? — изхриптя Салах с прегракналия си от цигарите глас. — Седим и чакаме?

— Това е — отвърна Гиргис. — Вертолетите вече трябва да са заредени. Оборудването готово ли е за натоварване?

Салах кимна.

— Тогава няма какво друго да правим.

— А ако просто ни разиграват?

— Тогава ще предоставим пълна свобода на близнаците — заяви Гиргис и кимна към един от мониторите на вътрешната телевизионна мрежа на стената. Там се виждаха двамата братя — играеха билярд в друго помещение.

— Това не ми харесва — измърмори Салах. — Никак не ми харесва, Романи. Биха могли просто да си заминат.

— Имаш ли по-добро предложение?

Салах измърмори нещо неразбрано, отпи от коняка и смукна от цигарата.

— Тогава ще чакаме — заяви Гиргис. — Ще седим и ще чакаме.

Преди час и половина, когато научи за бягството на Броуди и момичето от Маншиет Насър, беше близо до апоплектичен удар — крещеше и се чешеше, сякаш по кожата му пълзяха хиляди насекоми. Сега обаче човек не би могъл да го познае — беше спокоен, съсредоточен и целенасочен. Това беше черта от неговия характер, която много объркваше антуража му — как вулканичният му гняв изведнъж може да прелее в трезво равновесие, преди също така внезапно да се промени в предишната посока. Тази негова особеност го правеше непредсказуем, човек, с когото не знаеш как да се държиш, който те държи в постоянно напрежение и страх. А на Гиргис пък точно това му харесваше.

Един прислужник донесе още чай и четиримата отново преминаха през конкретните подробности, като се увериха, че различните елементи от операцията са готови за наместване, когато постъпят нови данни… ако постъпят. След това Касри и Осман се оттеглиха — Касри в библиотеката да поработи с лаптопа си, а Осман да се позабавлява с едно от момичетата, които Гиргис винаги можеше да предложи за отмора на гостите и сътрудниците си — и Гиргис и Салах останаха сами.

— Не ми харесва това — изръмжа Салах, докато гасеше цигарата си в пепелника и палеше следващата със запалката, която висеше на верижка около врата му. — Прекалено много оставяме на случайността.

Гиргис се усмихна. С Бутрос се знаеха отдавна. Касри беше с него вече двайсет години, а Осман едва седемнайсет. Салах, от друга страна, стоеше до рамото му от самото начало — бяха израсли заедно в едно и също жилище в Маншиет Насър. Оттогава и досега той беше най-близкият му довереник, единственият, когото би могъл да нарече приятел, макар че ако се наложеше, не би се поколебал и за миг да му пререже гърлото. В този бизнес няма място за чувства.

— Всичко е наред, Бутрос — каза Гиргис. — Ако Броуди намисли нещо, ние ще сме първите, които ще разберем.

— Той извади от строя четирима от хората ни, по дяволите. Никой не е правил това. Никой! Сега би трябвало да изтръгваме очите на този мръсник, а не да киснем тук.

Гиргис отново се усмихна, стана от бюрото и потупа колегата си по рамото.

— Повярвай ми, Бутрос, ще му извадим очите, а и ще му отрежем пръстите и топките. Също и очите на момичето — за всеки случай. Но не преди да сме намерили оазиса. В момента само това е важно. Какво ще кажеш сега да изиграем една табла?

Салах продължи да мърмори още малко, но после се усмихна.

— Както едно време, а?

— Точно както едно време — потвърди Гиргис, седна на стола срещу него, измъкна красиво инкрустирана табла изпод масичката за кафе и я отвори.

— Спомняш ли си старите табли, на които играехме като деца? — Салах сбърчи чело, докато подреждаше пуловете. — Ония, които раздаваше отец Франсис?

— Какво ли стана с отец Франсис? — попита Гиргис.

— За бога, Романи! Не помниш ли, че се наложи да му видим сметката, след като разбра за дрогата и заплаши, че ще ни издаде?

— Разбира се, разбира се. Глупав човек.

Подредиха пуловете. Гиргис пръв хвърли заровете с кожената чашка. Дюшеш. Усмихна се по-широко. Изглежда, тази нощ късметът щеше да е на негова страна.

От страх да не би Гиргис някак да ги е проследил, Флин десетина минути прави резки завои наляво и надясно, като постоянно проверяваше в огледалото за обратно виждане дали нямат опашка. Накрая, след много промъкване и сменяне на посоката, излязоха на същата магистрала, по която бяха минали с таксито — или поне на Фрея й изглеждаше същата. След няколко минути англичанинът рязко изви волана вляво.

— Какво правиш! — изпищя тя и се вкопчи в таблото. Колата се завъртя и се плъзна в насрещното платно, където ги посрещнаха десетки примигващи фарове, придружени от какофония от клаксони. Флин някак успя да изправи волана и изведе колата в средното платно. Не откъсваше очи от огледалото за обратно виждане.