Пол Зюсман - Скритият оазис

— И без тези подробности самолетът би могъл да е единствено в уехам сещат — обади се Флин. — Няма други известни древни места на триста километра около Гилф Кебир, и със сигурност долини като описаната. Възможно е да е и някакво неизвестно място, но мотивът за Бенбена опровергава това предположение. — Той поклати глава, наведе се и вдигна снимките от пода. — Възможността е едно към един милион, към един милиард — продължи, докато ги оглеждаше. — С цялата Сахара, в която може да катастрофира, АН-ът се блъска точно в Скрития оазис. Това е същото като да хвърлиш конец над Ню Йорк и той самичък да се вдене в игла. Такова нещо просто е немислимо. Невъзможно е.

На канапето, на една ръка от него, Кирнан също се взираше в снимките — виждаше ги за първи път — и очите й блестяха.

— Всъщност търсим самолет, изчезнал преди почти двайсет и три години — каза тя замислено. — „Пясъчен огън“, това ни беше кодовото име за издирването. Дори в ЦРУ само малцина знаеха за проекта, посветените се брояха на пръсти. От самото начало бяхме решили да не уведомяваме египетските власти, за да не би някой да предупреди Гиргис. Дори и така, при наличната техника — сателитни снимки, авионаблюдение, разузнавателни самолети — би трябвало да можем да открием обекта за няколко дни.

Въздъхна и погледна Фрея.

— Стана така обаче, че проучихме всеки сантиметър от Гилф Кебир, плюс още двеста и петдесет километрова ивица наоколо, без да открием нищо. Наблюдавахме от въздуха, от космоса, по земята, проучихме всеки камък от Абу Балас и Голямото пясъчно море до Джебел Уейнат и хълмовете Йергуехда. А след това… — Тя отчаяно изпухтя. — Нищо. Не може двайсеттонен самолет да изчезне просто ей така. Повярвай ми, не си падам по окултизма, но казаното в папируса на Имти-Хентика за заклинанията и потайните изчезвания трябва донякъде да е вярно. Убедена съм, че друго обяснение не може да има.

Отвън прозвуча автомобилна аларма и почти веднага спря. Кирнан се изправи, пак погледна през пердетата и се върна.

— Първите няколко години хвърлихме всичките си налични ресурси за разрешаване на проблема. След това започнахме да възстановяваме събитията. Щом ние не можехме да открием оазиса, почти невероятно би било да го направи Гиргис или някой друг. Следяхме нещата внимателно, особено след единайсети септември две хиляди и първа — направо не ни се мислеше какво може да стане, ако терористична група като Ал Кайда открие, че петдесет килограма обогатен уран си лежат ей така насред пустинята. Все още наблюдаваме района с нормалните сателитни и въздушни средства, а и имаме група от отдела за специални случаи, която постоянно стои там да не би да се появи нещо. Главно разчитаме обаче на така наречените ПНОЦ, подчинени неоперативни цивилни лица, които познават, по най-различни причини, географските райони, от които се интересуваме, и които евентуално могат да попаднат на онова, което търсим. — Тя кимна към канапето. — Познавам Флин, откакто служеше в МИ6 през деветдесетте. После той… — тя се поколеба, като че ли търсеше подходящата дума — приключи връзките си с британското разузнаване и се върна към египтологията, премести се тук. Свързах се с него и го помолих за помощ. Това беше очакван ход предвид на някогашната му дейност.

— А Алекс? — не се отказваше Фрея.

— В случая сестра ти отново беше очевидният избор. Пътищата ни се бяха засекли още в Управлението, докогато тя беше на временна работа в картографския ни отдел. Щом чух, че се е заселила в Дакла, проверих досието й и прецених положението. С изключение на Захир ал-Сабри никой не познаваше Гилфа така добре като Алекс. Тя се съгласи да се включи, в замяна на което ние вляхме известна сума в проучванията й. Ако трябва да бъда откровена обаче, тя май се съгласи най-вече заради предизвикателството… Останах с впечатлението, че в сърцето си е авантюристка…

Фрея тъжно поклати глава. Точно в такова нещо би се замесила Алекс, да — нещо трудно и интересно. От детството им помнеше, че тя никога не можеше да устои на предизвикателните загадки. Точно тази обаче я беше убила. Горката Алекс. Горката любима Алекс.

— … уредихме нещата да са съвсем простички, доколкото е възможно — продължаваше Кирнан. — Аз бях единствената й връзка, никакви други контакти с Управлението. А и ние вече бяхме почти убедени, че самолетът никога няма да се намери. Че всичко е поредната загадка от типа на Бермудския триъгълник. И изведнъж… — тя въздъхна и поклати глава — изведнъж след двайсет и три години се появява трупът на Руди Шмит и целият проблем отново ни се стовари на главата.