Пол Зюсман - Скритият оазис

— И е намерил бомба на Саддам Хюсеин?

— По-точно петдесет килограма обогатен, оръжеен тип уран — взе думата Кирнан. — Достатъчно, за да се направят две бомби като онази над Хирошима. С един удар Саддам можеше да изравни Техеран и Мешхед със земята, да сложи край на иранската революция и да се установи като доминираща сила в целия район. Иначе казано, да промени курса на историята. Както, прочее, почти направи.

Остави време на Фрея да осъзнае думите й, после се изправи.

— Искате ли още кафе?

Флин подаде чашата си, но Фрея задържа своята. Кирнан отново изчезна в кухнята. За миг погледите на Флин и Фрея се срещнаха, но двамата веднага обърнаха глави.

— Дори след четвърт век все още не сме съвсем сигурни за подробностите около сделката на Гиргис — чу се от кухнята гласът на Кирнан. — Онова, което знаем, е, че е получил урана чрез съветски посредник, Леонид Канунин — неприятен тип, убит в хотел в Париж през осемдесет и седма, — а той, от своя страна, го е получил чрез връзките си със съветската армия. Откъде точно е дошъл уранът, не успяхме да установим, пък и не е важно. Установихме обаче, че през ноември осемдесет и шеста Гиргис е наел самолет, регистриран на Каймановите острови, АН, управляван от някой си Курт Райтер, ветеран от транспорта на наркотици и оръжие по време на Студената война. Въпросният самолет осъществил срещата с Канунин на летище в Северна Албания, където двама пратеници на Гиргис получили стоката срещу аванс от петдесет милиона долара. За да не подуши някой, товарът трябвало да се пренесе през две страни на триъгълника — първо до Хартум, а после до Багдад. Пристигането му там трябвало да донесе на Канунин още петдесет милиона, от които Гиргис трябвало да вземе двайсетпроцентовия си дял, а Саддам да си направи бомбата и да изпепели Иран. Завършено щастие.

Тя се върна с две димящи чаши. Подаде едната на Флин и отново се настани на облегалото на канапето. Настъпи тишина. Фрея се взираше в пода и обмисляше всичко, което бе казала Кирнан. После вдигна глава, погледна Кирнан право в очите и зададе въпроса, който бе искала да й зададе преди пет минути:

— Не разбирам какво общо има всичко това със сестра ми. И с историята за Скрития оазис.

Кирнан се усмихна уморено.

— Вече стигаме и дотам. С две думи, ние разбрахме за цялата операция доста своевременно — от информатори в организациите и на Гиргис, и на Канунин. Данните ни обаче бяха твърде схематични. Знаехме какво е замислено, кои участват — онова, до което не успяхме да се доберем, бяха конкретните дати, места и часове. Бяха останали буквално няколко часа до срещата в Албания, когато установихме точно как ще бъде прехвърлен уранът и къде ще го насочат. Беше прекалено късно да ги хванем, преди да излетят. Имаше много малка вероятност да ги заловим в Бенгази, където трябваше да презаредят, но поради отношенията ни с Кадафи по онова време, усложненията щяха да са прекалено много. По-разумно беше самолетът да се проследи и да се задържи в Хартум, преди да е отлетял за последната отсечка към Багдад. Разполагахме с подразделение десантчици в саудитската част на Червено море, а и израелците бяха инструктирани да ни помогнат. Всичко щеше да стане като по учебник. Като по ноти. Ако съдбата, със своята мъдрост, не се беше намесила.

— Съдбата? — Фрея поклати глава, не разбираше нищо.

— Единственото, което не можехме да предвидим — въздъхна Кирнан. — Над Сахара АН-ът беше ударен от пясъчна буря и загуби и двата си двигателя. Една от подслушвателните ни станции засече сигнал за помощ някъде над платото Гилф Кебир, а после самолетът изчезна от радарите.

За първи път Фрея започна да се досеща за някои детайли.

— Паднал е в оазиса, така ли? Затова е било всичко. На Гиргис затова са му трябвали снимките. Самолетът се е разбил в Скрития оазис.

Кирнан отново се усмихна, но по лицето й нямаше и следа от радост:

— Не го разбрахме веднага. Знаехме само, че АН-ът е в района на Гилфа, а това е обширно място — пет хиляди квадратни километра камъни и пустиня. Шест часа след първия SOS обаче прихванахме второ радиосъобщение, този път от втория пилот на самолета, някой си Руди Шмит, който, по всичко личеше, беше единственият оцелял. Радиопредаването беше объркано, но Шмит все пак успя горе-долу да обясни къде е катастрофирал самолетът. В обрасла в дървета долина, каза ни, с развалини наоколо. Древни развалини, сред тях и огромен обелиск със странен символ.

— Бенбенът — промърмори Фрея. Макар стаята да беше топла, я полазиха тръпки.