Пол Зюсман - Скритият оазис

Поклати глава и им махна да отидат при него.

— По-добре елате да видите.

Флин и Фрея се спогледаха и го последваха в тъмната стаичка. Тя вече беше осветена от голата крушка на тавана. Майди отвори сушилнята и извади дългата лента. Сложи я върху апарата за преглед на негативи и угаси крушката, като същевременно превключи нещо отстрани. Появи се флуоресцентна светлина, която позволяваше да се различат образите.

— Никой не може да каже, че съм тесногръд — изсумтя той, докато им правеше място пред екрана, — но съгласете се… това е музей, а не порноклуб все пак.

Двамата се наведоха над негативите. Трябваше им само секунда, за да схванат точно какво виждат, и двамата се опулиха — едновременно стреснати и отвратени.

— Боже мой — въздъхна Флин.

Черно-белите снимки бяха на едра, доста привлекателна жена с дълги чорапи с жартиери, прашки и дълбоко изрязан сутиен, макар че след няколко кадъра сутиенът и прашките изчезваха и разкриваха гърди, силно окосмяване между краката и изключително сочен задник. Жената, изглежда, бе на легло в хотелска стая: понякога лежеше с предизвикателно вдигнати крака, но главно коленичеше със задник към обектива, като същевременно вкарваше в себе си неестествено голям банан.

— В живота си повече няма да вкуся бананов кейк — заяви Майди, докато бършеше очилата си. — Какво, за бога, ви накара да заснемете…

— Хайде стига бе, да не съм ги снимал аз! — възмутено избухна Флин. — Господи, Майди, да не си мислиш, че…

— Нямаме представа кой ги е снимал — намеси се Фрея, която явно беше по-малко впечатлена от двамата мъже. — Фотоапаратът е открит в пустинята. Надявахме се да разберем от снимките кой е бил собственикът и какво е търсил там.

— Явно е изследвал — заяви Майди и когато стигнаха до една особено изкълчена поза, възкликна: — Как, за бога, може…

— Недей — спря го Флин. — Просто не коментирай.

Кадрите бяха общо трийсет и шест и ги прегледаха един по един. Някъде по средата Фрея реши, че това си е губене на време, и се върна в общото помещение. Флин остана приведен над апарата. Майди се въртеше около него, докато той методично не прегледа и останалите кадри: взираше се внимателно във всеки с празната надежда, че би могло да се види нещо полезно. Когато стигнаха до последните няколко снимки, дори и Флин беше решил, че това е загубена кауза. И изведнъж се напрегна и се наведе към апарата.

— Какво пък прави сега? — попита Майди, когато забеляза интереса му, и се наведе до него.

Флин все едно не го чу.

— Моля те, извади ми тази. — И посочи последната снимка от ролката. Гласът му беше настойчив и развълнуван.

— Флин, ти наистина си стар приятел, но това… това просто не е мястото…

— Тук няма банани, Майди, уверявам те.

Египтянинът раздразнено въздъхна.

— Ще ми кажеш ли какво става? — попита Фрея. — Кое е мястото на снимката?

Флин отново се беше загледал във фотографията и леко поклащаше глава, като че ли не можеше да повярва на очите си; устните му бяха разтегнати в съвсем лека усмивка.

— Не мога да съм абсолютно сигурен — каза накрая, — без да съм видял какво има на другата лента.

— Но си мислиш, че знаеш, нали?

След нова пауза той отвърна:

— Да, така мисля.

Погледна я. Макар лицето му да беше бледо и уморено, очите му блестяха… и беше невероятно привлекателен.

— Струва ми се, че е едно място, наречено Зерзура — продължи той.

— И къде се намира то?

За неудоволствие на Фрея, Флин не отговори. Вместо това само погледна още веднъж снимката, после отново часовника си. Изглежда, взе някакво решение, извади мобилния си телефон от джоба на дънките, набра някакъв номер с палец и отиде в другия край на стаята. Тя вдигна ръце, като че ли го питаше: „Какво става, по дяволите?“, но той я спря с разтворена длан и бързо заговори в слушалката. Когато свърши, прибра телефона, дойде при нея и я хвана за ръка.

— Какво и колко знаеш за Древен Египет? — попита я, докато я водеше към витото стълбище.

— Горе-долу толкова, колкото и за квантовата физика — отвърна тя.

— Значи ти е време за ускорен курс.

36.

Ясмин Малуф имаше тайна, която не бе споделила с родителите, братята и сестрите, съпруга си Хосни и с американския си работодател. Пушеше.

Като тайна, това не беше особено покъртително, не беше обаче, поне според нея, нещо, с което една дама би могла да парадира. Докато Хосни навярно не би се смутил особено, ако разбере, семейството й със сигурност не би одобрило. А господин Ангълтън беше подчертал изрично още в началото, че не приема да се пуши на работното място. Можела да прави каквото си поиска в хотелската стая, беше й казал — „боже мой, можеш дори да се захванеш с културизъм, ако така се съсредоточаваш по-добре“, — но цигарите и гадната воня на пепел бяха стриктно аут.