Разбира се, хлебарки нямаше — всичко ставаше в главата му. Въпреки това усещането беше отвратително реално — гнусен гъдел от мустачките, галоп на противните им крачка. Беше се консултирал с лекари, психоаналитици, хипнотизатори, дори — в отчаянието си — с един екзорцист. Никой от тях не успя да му помогне. Насекомите продължаваха да го спохождат, също както в детството му, и точно това се случи днес, когато му се обадиха и му съобщиха, че са изгубили следите на момичето.
Всичко започна като смътно, едва забележимо чувство на бодеж по бузите, което — телефонният разговор продължаваше и той научаваше все повече подробности — бързо нарасна и се усили, докато вече нямаше част от тялото му, където чувството да не присъства, имаше го на всяко местенце и пролука: хлебарки по кожата, хлебарки в устата, хлебарки под клепачите, хлебарки, които вървяха по гнусния си път в ануса му — цялото му същество бъкаше от хлебарки.
Като се драскаше и пляскаше, и трепереше неконтролируемо, Гиргис приключи разговора, обади се на друг номер, съобщи на събеседника си какво е станало и даде указания да се направи всичко възможно, за да се издири момичето. После захвърли телефона, втурна се към банята и както си беше с дрехите, се навря под душа, усили водата докрай и започна да пляска тялото си, като че ли гореше.
— Махайте се! — крещеше. — Махайте се от мене! Отвратителни! Отвратителни, отвратителни, отвратителни…
Като триеше чело с носна кърпичка, Сай Ангълтън с поклащане се изкачи по стъпалата към главния вход на Американския университет, спря за миг да огледа спрелите отвън полицейски коли и чак после отиде на пропуска.
— Университетът е затворен — съобщи му служителят. — Никой няма право нито да влиза, нито да излиза.
Имало било произшествие, поясни той, и полицията провеждала разследване. Господинът трябвало да се върне по-късно, след като разрешат достъпа.
Ангълтън лесно се оправяше с такива дребни чиновници — това беше част от работата му; от опит знаеше, че има два начина, по които да действа: или да се опита да го придума, или да се направи на началник и като го уплаши, да получи своето. Огледа за миг човека, за да го прецени и да види кой подход ще е подходящ в случая, после започна:
— Знам, че е имало някакво глупаво произшествие — заяви пренебрежително, извади пропуска си и го сложи на гишето. — Аз съм Сайръс Дж. Ангълтън от Американското посолство. Току-що ми се обади шефът. Явно става дума за наш сънародник.
Очакваше поне малко съпротива. В случая обаче човекът веднага се сниши, извини се и му посочи правоъгълния металотърсач, който очевидно не работеше, защото Сай носеше ключове, писалки и всякакви други метални вещи в джобовете си, а детекторът изобщо не реагира, дори не изписука.
— Тази машинка има нужда от ремонт — заяви той и удари апарата с юмрук. — Нито един американски живот не бива да се излага на риск заради повреда в идиотската ви машина. Ясно ли е?
Човекът смънка някакво извинение и каза, че веднага ще потърси техник.
— Да, направете го. — Ангълтън го изгледа строго, после се извърна и тръгна през дългия вестибюл. От тавана висяха тежки месингови полилеи и жълтите им отблясъци придаваха на помещението сънен и нереален вид. В дъното на вестибюла той се изкачи по няколкото стъпала до асансьора, който, изглежда, също не работеше, така че се наложи да тръгне по стълбището и с пъшкане и задъхване да се качи до четвъртия етаж.
Завари полицаи, които, изглежда, нямаше с какво да се занимават. Жълта лента преграждаше отворената врата на асансьора, а на пода и на стената личаха петна от кръв. Той възприе всичко това само с един поглед, после решително тръгна към кабинета на Броуди и рязко отвори вратата, като че ли разполагаше с всички права да е там. След като влезе, ритна вратата зад себе си. Никой от полицаите не му каза нищо, нито се опита да го спре.
Не очакваше да открие нещо в кабинета, пък и не откри. Единственото, което евентуално би могъл да използва в бъдеще, беше сведението от бутона „redial“ на телефона — последният разговор на Броуди беше с мобилен телефон. Не беше нужно Ангълтън да го записва, тъй като го позна веднага: Моли Кирнан.
Поогледа още малко, отвори чекмеджетата, надзърна в шкафовете с папки, мимоходом прелисти студентските работи, натрупани върху бюрото на Броуди, и излезе в коридора. Отвън имаше двама новодошли — цивилни детективи, веднага си личат. Единият го попита какво търси тук.
Читать дальше