Пол Зюсман - Скритият оазис

— Оставих едни студентски работи за професор Броуди. Преподаваме на една и съща група. Какво е станало, защо има толкова много полиция?

Нищо особено не било станало, отвърна детективът. Но той не би трябвало да е тук — това било местопрестъпление.

— Местопрестъпление? — На лицето на Ангълтън се изписа потрес и недоумение. — Господи! Някой пострадал ли е?

Точно това изяснявали, обясни му детективът.

— Господи — повтори Ангълтън. — Моля ви, успокойте ме, че нищо не се е случило с Флин. С професор Броуди.

Още не били сигурни какво се е случило, отвърна детективът, макар че да, професор Броуди, изглежда, бил замесен по някакъв начин.

— Господи! — за трети път изстена Ангълтън и опря ръка до гърдите си — типичен слисан научен работник. — Дали бих могъл да помогна с нещо? Все пак с Флин сме добри приятели, работим в една и съща катедра. Ако мога да помогна с нещо, с каквото и да е…

От там нататък всичко беше проста работа, като да вземеш бонбон от бебе. Детективът започна да го разпитва за Броуди, а той даваше импровизирани отговори — един много загрижен приятел. Междувременно успя да изкопчи от детектива всичко, което полицията знаеше за събитията от следобеда — за придружителката на Броуди, за преследването, за близнаците, за кражбата на таксито… всичко.

— И никой ли няма представа къде може да са сега? — съвсем невинно попита Ангълтън. — Сигурни ли сте?

Абсолютно сигурни били, увери го детективът. Ако професор Броуди случайно му се обадел…

— Първи ще научите вие — довърши мисълта му американецът. — Колегата ми би искал това да се изясни колкото може по-бързо.

След това се качи на покрива и мина по маршрута на преследването. Завърши го при отдалечената странична врата на университетския двор, пред която също бе опъната жълта полицейска лента. Пътьом разговаря с още много хора и научи нови интересни данни — раницата на момичето явно е била важна, — но нищо, което драстично да промени описанието на детектива нито, още по-важно, да му загатне къде биха могли да са Броуди и момичето. Помота се още малко, после реши засега да се оттегли. Пъхна се под една от полицейските преградни ленти, тръгна по улицата, извади мобилния си телефон и набра някакъв номер.

Кайроският музей

— Това е музеят, нали? — попита Фрея, докато минаваха покрай охраната при входа. Напрежението от преследването с колите още не я беше отпуснало. — Древноегипетският музей.

Всъщност това беше очевидно, тъй като навсякъде имаше изложени статуи и саркофази, така че Флин просто кимна и я поведе към някаква ротонда с висок купол. И вляво, и вдясно имаше дълги коридори, а стълбите отпред водеха към подобно на пещера преддверие със стъклен таван. Две грамадни каменни фигури, мъжка и женска, се взираха в тях от отсрещния му край.

— Тук ще останем скрити за малко, после ще хванем такси до посолството — каза Флин. — И по-добре този път да не го карам аз.

Погледна я, после тръгна по левия коридор. Фрея обаче не помръдна от мястото си.

— Можем да проявим филмите — каза на гърба му.

Той спря и се обърна.

— Нали каза, че си имал приятел, който работи във фотографския отдел. — Тя потупа раницата. — Можем да проявим филмите.

Донякъде очакваше Флин да възрази. Вместо това той се замисли и кимна. Върна се, хвана я за ръка и я поведе в обратната посока, по десния коридор.

— Права си. Сигурно е по-полезно, отколкото да разглеждаме въдици от неолита.

Подминаха редица гигантски саркофази — повечето от гранит и черен базалт, — покрити със сбити колони йероглифи. На пода покрай тях седяха групи ученици с униформи и старателно ги прерисуваха в блоковете си.

— Всички са от късните династии и от гръцко-латинския период — обясняваше Флин пътьом и размахваше ръка като професионален гид. — Качеството им е много мизерно, но значението им е най-вече стилистично.

— Очарователно — промърмори Фрея.

В дъното на коридора имаше гише на охраната с метален детектор. Флин заговори на пазача на арабски, показа му някакъв пропуск, после преведе Фрея покрай детектора и през някаква врата. Вече се намираха извън общодостъпната част на музея, в нещо като административен отдел — стаите бяха пълни с бюра и шкафове за папки. Минаха по къс коридор и се изкачиха по вито стълбище в обширно, но претрупано помещение с мръсни прозорци и рафтове от пода до тавана, заети от редици картонени кутии с етикети.

— Папируси, глинени плочки, вази, ковчези — прочете Фрея, когато погледът й падна върху част от кутиите, преди да се премести по-нататък. Имаше шест рафта за кутии и папки, разхвърляни вехти мебели, ръждясала машина за рязане на хартия и навсякъде — по ъгли и рафтове, под масите — фотоапарати и машини за проявяване, повечето вехти и ненужни, занемарени и покрити с прах. Светкавици, прожекционни и увеличителни апарати, купища фотографска хартия — на Фрея й приличаше повече на вехтошарски магазин, отколкото на фотографско студио.