Пол Зюсман - Скритият оазис

Навлязоха устремно в опасно тясна уличка — пешеходците в ужас се разбягваха пред тях. От двете им страни се точеха магазини и сергии — месарски павилион, претрупан с хлъзгава розова карантия, огромни чували, преливащи от пухкав бял памук, — а улицата ставаше все по-тясна и по-тясна, задушаваше ги, вече беше невъзможно да се отбягват куршумите, идващи от беемветата.

— Настигат ни! — извика Фрея.

Флин не отговори, просто гледаше втренчено напред, без да спира да натиска клаксона. Летяха към огромен каменен портал с две високи минарета от двете страни. Самият портал беше в процес на подновяване и фасадата му бе покрита с паянтово скеле, върху чиито плоскости имаше натрупани чували цимент и огромни каменни блокове.

— Опитват се да ни спукат гумите! — Гласът на Фрея беше отчаян, погледът й сновеше между беемветата и портала. — Моля ти се, Флин, направи нещо! И то веднага!

Той отново не каза нищо; погледът му беше прикован в скелето, зъбите му бяха стиснати. Хвърли поглед в огледалото за обратно виждане, отпусна съвсем леко газта, за да допусне беемветата още по-близо, после отново натисна педала докрай и изви волана вдясно.

— Господи! — изпищя Фрея. — Какво правиш?!

— Наведи се и се дръж здраво! — извика той и блъсна фиата право в дървените подпори на скелето. Паянтовото съоръжение се залюля, хлътна и започна да се срутва. Фиатът и водещото беемве едва успяха да се промъкнат, преди цялата постройка да се сгромоляса в облак прах и строителни отпадъци, които смазаха второто беемве като яйце, ударено с парен чук.

Флин зави наляво и подкара на зигзаг по вече разширяващите се улици. Скоро излязоха на една естакада, водеща обратно към центъра. Макар че движението беше натоварено, между отделните коли имаше доста пролуки и Флин успя да вдигне сто, като минаваше ту в едно, ту в друго от трите платна. Беемвето може и да беше по-бързо, но фиатът — малък и маневрен — беше по-пригоден за тази гоненица и бавно и неумолимо започна да се откъсва. Когато накрая излязоха от естакадата и се спуснаха по лъкатушещ път към горния край на Майдан Тахрир, откъдето всъщност бе започнало преследването, между тях и преследвачите им имаше почти четиристотин метра.

— Май ще се измъкнем. — Флин обърна глава и й се усмихна.

— Внимавай!

Той се извъртя напред, удари спирачки и фиатът с поднасяне спря на сантиметри от един натоварен с карфиол пикап. Пред тях имаше солидно задръстване. Флин включи на задна скорост с мисълта да излезе на спомагателното платно, та с обратен завой да се измъкнат от тапата, но един туристически автобус се нареди точно зад тях, друг във външното платно отляво, а някакъв циментовоз сложи капак на блокадата, като с бучене им спря отдясно. Изведнъж не можеха да помръднат.

— По дяволите — изруга Флин, стовари юмрук върху волана и изкомандва: — Слизай!

Отвори рязко вратата си и стъпи на асфалта. Фрея грабна раницата и го последва. Без да обръщат внимание на виковете на останалите шофьори, двамата минаха през задръстването на бегом и стъпиха на тротоара.

Бяха в северния край на Майдан Тахрир, до огромно оранжево-розово здание, оградено с метални перила. Флин погледна назад, за да се ориентира къде са преследвачите, после сграбчи Фрея за ръка и бързо я поведе към градините пред сградата. Там имаше декоративни езерца, няколко древноегипетски скулптури, както и вечните тълпи туристи и ученически групи. Разхождаха се и полицаи с бели униформи и с калашници на рамо.

Никой не им обърна внимание. Флин се поколеба, явно се опитваше да реши как да постъпят. До входа имаше редица павилиони със стъклени фасади, гишето на един току-що се беше освободило. Флин бързо отиде и купи два билета.

— Хайде — подкани я и я поведе пред градините и по стълбите към сводестия вход на зданието. Когато стигнаха на площадката, Фрея го хвана за ръка.

— Виж!

И му посочи лъщящите отдалече бръснати глави на близнаците — двамата бързаха покрай спрелите коли, но още не бяха стигнали до изоставеното такси.

Фрея и Флин бързо се шмугнаха през входа.

Когато се ядосаше, Романи Гиргис крещеше и чупеше каквото му падне. Когато се разгневеше, нараняваше хората и страданията им му осигуряваха благодатно облекчение от собствените му тревоги. А когато беше наистина бесен, обзет от вулканична, нажежена до бяло ярост, при каквато на останалите хора им излиза пяна на устата, с него се случваше нещо любопитно. Усещаше хлебарки. Стотици и стотици хлебарки лазеха по лицето, крайниците и тялото му, точно както в детските му години в Маншиет Насър.