Пол Зюсман - Скритият оазис

На едно бюро в дъното на обширното помещение седеше дебеличък къдрав човек с кръгли очила и безвкусна хавайска риза и говореше по телефона. Помотаха се малко с надежда да приключи разговора но след като той не даде никакви признаци, че се кани да го направи, Флин се изкашля пресилено. Човекът вдигна глава, видя ги и се усмихна широко. Привърши набързо разговора, тресна слушалката и скочи.

— Професор Флин! — извика радостно. — Как си, приятелю?

— Добре, приятелю — отвърна Флин и го целуна по двете бузи. — Фрея, Майди Расул, най-добрият археологически фотограф в Египет.

Фрея и Майди си стиснаха ръцете.

— Пазете се от него — с усмивка я предупреди египтянинът. — Той е невероятен женкар!

Фрея се усмихна възпитано.

Поговориха малко за странични неща, като Майди се впусна в пространно описание на последната си находка, кутия с необнародвани досега стъклени негативи на Антонио Беато 15 15 Антонио Беато (1825–1906), британски и италиански фотограф. Известен, покрай другото, със снимките си на архитектурни паметници и пейзажи от Египет и други места по Средиземноморието. — Б.пр. : „Вече сто и петдесет годишни и неизвестни досега! Уникат, абсолютен уникат!“ След това Флин насочи разговора към целта на посещението им.

— Искам да те помоля за една услуга — започна той.

— Да проявиш едни снимки. Колкото може по-бързо. Можеш ли да го направиш?

— Надявам се — отвърна Майди и обхвана стаята с широк жест. — Все пак това е фотографско студио.

Флин кимна на Фрея и тя отвори раницата и извади фотоапарата и пластмасовата кутийка.

— Били са в пустинята — поясни Флин. — Навярно години, така че не съм особено оптимистично настроен.

— Зависи какво искаш да кажеш с това „в пустинята“ — замислено каза Майди, докато въртеше предметите в ръце. Огледа първо апарата, после кутийката: свали капачето й и повъртя заснетия филм в ръка. — Ако са били върху някоя дюна под пряка слънчева светлина, да — филмът ще е опържен и ще е невъзможно да се прояви. От друга страна, ако са били покрити…

— Бяха в брезентова торба — обади се Фрея.

— Тогава може и да излезе нещо. Ще се заема първо с лентата — с филма във фотоапарата може да е по-сложно. Ще ме изчакате ли тук, докато ги проявя?

Флин се усмихна.

— Това е най-добрият вариант.

— Привилегировано проявяване с допълнителен чай като бонус?

— Още по-привлекателно.

Майди остави фотоапарата на бюрото си, отиде до една врата и я отвори. Това беше тъмната му стаичка: с леген, съд за промиване, отделение за сушене, апарат за преглед на негативи, рафтове с шишенца за химикали.

— Ще ми трябват двайсетина минути — каза той, подхвърли ролката във въздуха, хвана я, намигна им, влезе в стаята и затвори вратата. — И да няма натискане на дивана! — долетя приглушеният му глас.

За миг те останаха неподвижни, малко смутени от думите на египтянина. После Флин я докосна по рамото и попита:

— Добре ли си?

Тя кимна.

— Сигурна ли си?

Още едно кимване и тя на свой ред попита:

— А ти как си?

Той разпери ръце.

— Че аз съм в музей! Къде бих се чувствал по-добре?

Фрея се усмихна — повече заради опита му да се пошегува, отколкото на самата смешка. Погледите им се срещнаха, но никой от тях не знаеше какво точно да каже, как да предаде с думи ужаса от онова, което току-що им се беше случило.

— Имаш ли все пак представа кои бяха тези хора? — попита тя накрая.

— Е, със сигурност не бяха братя Маркс.

Този път тя не се усмихна. Флин я стисна окуражително за ръката.

— Всичко ще се оправи — увери я. — Повярвай ми. Ще се измъкнем от тази каша.

Постояха още малко така, загледани един в друг.

После, като че ли от неудобство заради близостта, се пуснаха. Фрея седна в един кожен фотьойл и започна да прелиства албум с въздушни снимки на египетски паметници, а Флин отиде до рафтовете с кутии, прокара пръст по етикетите им, измъкна една наслуки — колекция от барелефи — и разсеяно започна да преглежда съдържанието й. Възрастен човек се появи с две чаши чай и сложи захар и в двете, после излезе. Едно врабче влетя през прозореца, кацна за миг върху един от вентилаторите, после излетя обратно по същия път. Изтекоха двайсет минути. Двайсет и пет. Трийсет. Мина почти три четвърти час, преди вратата на тъмната стаичка да се отвори и Майди да покаже главата си.

— Стана ли? — попита Флин и тръгна към него.

Египтянинът беше намръщен.

— Ами… проявих снимките, ако за това питаш, макар че трябва да кажа… Не бих искал да изглеждам като някой лигльо, но…