Пол Зюсман - Скритият оазис

Усмихна й се, но не много убедително.

— Ще те заведа на вечеря — предложи Марго. — Да ти се вдигне кръвната захар. След тази вечер това е най-малкото, което мога да направя.

— Благодаря ти, Марги, но ако нямаш нищо против, ще тръгна направо за вкъщи. Имам да проверявам много писмени работи.

Беше лъжа и той разбираше, че и Марго го вижда.

— Нещо не съм във форма — добави Флин. — Знаеш ме какъв съм, все намусен.

Марго се усмихна и го прегърна.

— Точно намусен те обичам, Флин. И защото си хубавец, разбира се. Господи, само ако…

За миг го притисна по-силно, после го пусна.

— Ще сме в Кайро до четвъртък, после тръгваме към Луксор. Да ти се обадя ли, като се върнем?

— На всяка цена. И не забравяй да им покажеш как пирамидите са подравнени със съзвездието Орион, защото от там са дошли извънземните строители.

Тя се засмя и тръгна. Той обърна глава след нея, после върна погледа си върху сватбарите. Те вече влизаха през вратата в дъното на фоайето, момиченцето подскачаше около последните. Дори след толкова години подобни дребни случки все още го смущаваха. Само да беше стигнал навреме…

Погледа още малко, докато сватбарите не изчезнаха и вратата не се затвори зад тях, после — без да смята да проверява никакви писмени работи, а по-скоро да се напие до забрава, — бързо излезе от хотела, следван от дебела клатушкаща се фигура с кремаво сако.

Фрея хвана полета в последния момент — в полунощ от Сан Франсиско Интърнашънъл до Лондон, откъдето се прехвърли на друг самолет до Кайро. Времето би трябвало да е повече от достатъчно, но както винаги когато разполагаше с много време, часовникът, изглежда, загадъчно се забързваше и всичко се превръщаше в надпревара с минутите. Оказа се последната пътничка, която се регистрира, и една от последните, които се качиха. Натъпка раницата си в и без това препълненото шкафче над главите и с мъка се навря между свръхдебел латиноамериканец и тийнейджър със сплъстена коса и тениска с изображение на Мерилин Менсън.

След като излетяха, прегледа филмите, които се предлагаха по видеото — имаше глупава комедия с Матю Макконъхи и документален разказ за Сахара, изготвен от Нашънъл Джиографик. Като се имаше предвид поводът за пътуването й, най-малко й се гледаше това. Изгаси екрана и си пусна музика по айпода — Джони Каш, по-добре беше.

Известни пътешественички — на такива ги бяха кръстили родителите им. В нейния случай беше Фрея Старк, голямата изследователка на Близкия изток, при сестра й — Александра Дейвид-Нийл, покорителката на Хималаите. Комично, но в живота всяка от тях бе подражавала не на знаменитата си предходничка, а на онази, на която бе кръстена сестрата. Алекс, както Старк, обичаше горещините и пустини те, Фрея, както Дейвид-Нийл, възвишенията и планините. „Нищо при вас не върви по плана — шегуваше се баща им. — И имената ви, и те на обратно“.

Баща им беше едър като мечка веселяк, учител по география в родния им град Маркам, щата Вирджиния. Освен джаза и поезията на Уолт Уитман голямата му любов бе животът на открито. Още от много малки ги водеше на експедиции из планините Блу Ридж, на спускания с лодки по река Рапъханък, с платноходки по крайбрежието на Северна Каролина, показваше им птици и животни, дървета и растения, учеше ги да преценяват пейзажа и всичките му елементи. От него бяха наследили приключенския дух и любовта към дивата природа. Външния вид, от друга страна — стройно тяло, руси коси, полупрозрачни зелени очи, — бяха наследили от майка си, отлична художничка и скулпторка. На нея дължаха и резервираността и склонността си към вътрешни изживявания, неприязънта към празните приказки и шумните тълпи. Баща им беше шумен и общителен човек, любител на разговорите и обществените събития. Жените от семейството му, обратното, се чувстваха най-добре със собствените си мисли.

Алекс беше по-голямата, с пет години, не така очевидно красива като Фрея, но по-умна, ако се съдеше по постиженията й в университета, и по-малко склонна към меланхолия. Не бяха неразделни, каквито понякога са сестрите и братята, пък и самата разлика във възрастта подсказваше, че са повече склонни да вървят по собствения си път, отколкото да бъдат в компанията на другата.

В старата семейна дъсчена къща в края на града имаше богата колекция от карти, атласи, пътеводители и пътнически дневници, трупани през годините от баща им, и в дъждовните дни всяка от двете прибираше любимите си томове и отиваше да планира приключенията си в собственото си тайно ъгълче — Алекс на тавана, а Фрея в порутената лятна къща в ъгъла на градината. А когато бяха навън, нещо по-обичайно за тях, двете също поемаха в различни посоки: Фрея изминаваше много мили през местните гори и овощни градини, катереше се по дърветата, правеше си въжени люлки, измерваше времето, за което изминаваше определена пътека или изкачваше някой връх, като винаги се пренапрягаше.