Пол Зюсман - Скритият оазис

— Да обобщя — завърши Флин, докато нагласяваше последния кадър, още една снимка от извисяващата се оранжева страна на Гилф Кебир. — Досега не е открита и следа от уехат сещат, Зерзура или който и да е друг от легендарните изгубени оазиси на Сахара.

Извъртя се леко, вдигна поглед към изображението и се усмихна тъжно като на приятел от детството, който предизвиква едновременно и уважение, и тъга. За миг изглеждаше зареян в собствените си мисли, после тръсна глава и се обърна към слушателите си.

— Много хора твърдят, че цялата идея за изгубения оазис е тъкмо това — продължи той. — Просто една идея, мечта, плод на въображението, нищо по-осезаемо от пустинен мираж… Надявам се, че доказателствата, с които ви запознах тази вечер, ще ви убедят: основата за всички тия истории, уехат сещат, със сигурност е съществувал и се е смятала от древните египтяни за култов център с първостепенно значение. А дали местоположението му може някога да се открие, е друг въпрос. Алмаши, Багнолд, Клейтън, Нюболд — всички те са избродили Гилф Кефир, но са се върнали с празни ръце. В по-ново време сателитното наблюдение и въздушните снимки също не дадоха никакъв резултат.

Отново хвърли поглед към образа на екрана и пак се усмихна тъжно, макар че очите му издаваха нещо по-близко до умората, ако не и до пълното изтощение.

— Пък може би е по-добре така — замислено промърмори той. — Толкова голяма част от планетата днес е изследвана, картографирана, проучена и разголена, лишена от чара си, че светът някак си става по-интересен, ако поне едно малко негово ъгълче остава все още недостъпно за нас. В момента уехат сещат остава точно това — един скрит оазис. Благодаря ви.

Седна, съпроводен от разпокъсани и вяли ръкопляскания. Изключение правеше само дебелият, който единствен проявяваше истинско разбиране, ръкопляскаше енергично, а после стана на крака и с признателно помахване се изниза през вратата. Приятелката на Флин, Марго се изправи и дойде при катедрата.

— Каква възхитителна лекция! — възкликна тя; обръщаше се към цялата аудитория с високия глас на учителка. — Ако питаха мене, аз веднага бих тръгнала с автобуса към Гилф Кебир да огледам мястото добре.

Мълчание.

— Професор Броуди любезно се съгласи да отговори на всички ваши въпроси. Както казах и по-рано, той е един от водещите световни специалисти по археологията на Сахара, автор на сериозното изследване „Древният Египет и Западната пустиня“… така че нека се възползваме от възможността да сме с него.

Ново мълчание, прекъснато от човека, който през повечето време бе спал:

— Професор Броуди, смятате ли, че Тутанкамон е бил убит?

След като отведоха туристите на вечеря, Флин прибра бележките и лаптопа си. Марго кръжеше около него.

— Не мисля, че останаха особено очаровани — каза той.

— Глупости — възрази Марго. — Бяха абсолютно… смаяни.

Той беше изнесъл лекцията само заради нея — стари приятели от университета и т.н., — пое ангажимента в последната минута, след като едно друго мероприятие се беше провалило. Виждаше, че тя се притеснява заради хората, които беше довела, затова се пресегна и я потупа по лакътя.

— Не се тревожи за това, Марги. Повярвай ми, имал съм и много по-лоши случаи.

— Ти поне трябваше да ги изтърпиш само половин час — въздъхна тя. — А аз съм с тях през следващите десет дена. Дали е бил убит Тутанкамон! Господи, щях да потъна в земята…

Той закопча чантата на лаптопа, засмя се и тръгнаха да излизат. Марго пъхна ръката си в неговата. Когато стигнаха до вратата, откъм външното фоайе внезапно изригна нестройна какофония от кларнети и барабани — имаше сватба. Процесията — жених и невяста, приветствани от тълпа ръкопляскащи роднини и видео оператор, който вървеше заднишком и даваше указания.

— Божичко, виж й роклята — измърмори Марго. — Прилича на пръскащ се снежен човек.

Флин не отговори, очите му не бяха насочени към младоженците, а към задната част на групата. Едно момиченце, на не повече от десет-единайсет, подскачаше, за да види какво става. Беше развълнувано и хубаво, с люшкаща се дълга черна коса. Също като…

— Какво ти е, Флин?

Той се беше опрял на рамката на вратата и бе стиснал ръката на Марго, за да не падне. По врата и челото му блестеше пот.

— Флин?

— Добре съм — смънка той смутено, изправи се и пусна ръката й. — Нищо ми няма.

— Бял си като платно.

— Добре съм, честна дума. Само съм уморен. Трябваше да хапна нещо, преди да изляза.