Пол Зюсман - Скритият оазис

Фадауи гледаше настрани, с вдигната като знак „стоп“ длан; другата му ръка беше на челото и закриваше очите му. Усмивката му се беше стопила. На мястото й бе дошла смутена гримаса, сякаш се събуждаше от кошмар.

— Направо не знам какво си мислех, че… — измърмори той. Закачливостта отпреди няколко секунди бе изчезнала от гласа му и сега той беше плах и разтреперан. — Непростимо е от моя страна, непростимо. Да те накарам… моля те, облечи се. Покрий се.

Стана и като продължаваше да гледа встрани, отиде до бюрото, изключи касетофона и остана там с гръб към нея.

— Просто не знам какво си мислех — повтори Фадауи. — Непростимо е от моя страна, непростимо.

Фрея се поколеба, после започна да се облича — сложи си блузата и нахлузи дънките. Макар и доволна, че няма да се разголва, се чувстваше някак потисната, като че ли част от нея бе искала да продължи събличането. Тревожеше се и че след като Фадауи бе променил намеренията си за това, може би щеше да направи същото и по отношение на оазиса.

— Не знам какво си мислех. — Той, изглежда, успяваше да каже единствено това. — Непростимо е от моя страна, непростимо.

Фрея обу чорапите и кецовете, вдигна жилетката, пъхна ръка в единия ръкав, после се отказа и я свали. Отиде до Фадауи и го наметна с нея — изведнъж изпита съжаление към него въпреки онова, което се бе случило току-що. Той промърмори „благодаря“, пресегна се и придърпа дрехата към тялото си. Стояха потънали в смутено мълчание. Фадауи беше забил поглед в бюрото, а Фрея го гледаше.

— Сигурно много държиш на него — проговори той накрая. — На Флиндърс. Да се решиш да извършиш това заради него. Той сигурно е много важен за теб.

Тя поклати глава.

— Както вече казах, това няма нищо общо с Флин. Всичко е заради сестра ми. Аз… много я обичах.

Фадауи я погледна — очите му бяха пълни с разкаяние и срам, — след това заобиколи бюрото и отиде до етажерката зад него. Прокара пръст по един от рафтовете, откри тома, който търсеше, измъкна го и й го подаде. Фрея веднага позна корицата — фигура, загърната в бяло наметало, която се движи по най-високата част на дюна, огромното рубиненочервено слънце изглеждаше закрепено точно върху главата й: „Малкият Тин Хинан“, разказът на сестра й за годината, прекарана с берберите туареги в Северен Нигер. Обърна книгата и погледна снимката на Алекс на гърба. Изглеждаше така млада и свежа…

— Флиндърс ме запозна с нея — обясни Фадауи, седна на стола зад бюрото и придърпа жилетката още повече. — Преди пет… не, шест години. Поддържахме връзка и тя ми изпрати екземпляр от книгата си. Необикновена жена, необикновена. Наистина много съжалявам, че е починала.

Вдигна глава, отново я наведе, отвори едно чекмедже и затършува в него. След кратка пауза продължи:

— Съжалявам също за… нали знаеш… Непростимо беше от моя страна да те подложа на това. Непростимо.

Фрея махна с ръка, за да покаже, че не е станало нищо и няма нужда от извинения.

— Знаех, че с това ще разстроя Флиндърс — продължи той, без да спира да рови в чекмеджето. — Ще го подразня. Той е такъв джентълмен… Исках… след всичко, което се случи — процесът, затворът… исках някак да му го върна. Но да използвам тебе…

Поклати глава, вдигна ръка и избърса очите си.

Фрея искаше да му напомни за оазиса, но той изведнъж й се стори толкова стар и безпомощен, така объркан, че това просто нямаше да е на място, поне не в този момент. Вместо това отиде до чашата му, взе я, напълни я отново от бутилката в барчето и я постави пред него. Той й се усмихна немощно и отпи.

— Много си мила с мене. Наистина много мила.

Отпи още една глътка. Затвори първото чекмедже и отвори онова под него, като се наклони настрани, така че вече над плота на бюрото се виждаше само темето му.

— Има право, разбира се — долетя гласът му сред шумоленето на хартия. — Флиндърс. Аз сам съм си виновен, сам унищожих живота си. Мисля, че тъкмо затова му се сърдя толкова — защото така ми е по-лесно, отколкото да призная чия е вината. Не е толкова болезнено.

Изправи се на стола. Държеше аудио касета.

— Аз просто обичам тези неща, разбираш ли? Древните артефакти. Винаги съм ги обичал. Да ги имам около себе си, да притежавам фрагменти от миналото, прозорчета към един изчезнал свят — това е пристрастеност, порок, също толкова разрушителен, колкото алкохола и дрогата. Просто не можех да устоя на изкушението. И това ме правеше много щастлив.

Отново въздъхна — отпаднала въздишка на победен, на сломен човек. Подаде й касетката.