Пол Зюсман - Скритият оазис

— Да ти предложа нещо за пиене?

Тя отказа, но почти веднага се поправи и заяви: да, би пийнала нещо. Фадауи отвори шкаф с напитки — старинен, богато украсен с ленти от по-светъл и по-тъмен фурнир, — избра бутилка яркозелена течност, наля в две чаши и й подаде едната.

— „Писан Амбон“. Правят го от индонезийски зелени банани. Мисля, че ще оцениш вкуса му, въпреки не особено благозвучното име.

— Нямаш ли случайно някоя бира?

Той поклати глава със съжаление, взе втората чаша и се отпусна на бледокремавите възглавници на едно канапе; кльощавото му тяло имаше почти същия цвят като тапицерията, така че човек не можеше веднага да определи къде свършват възглавниците и къде започва кожата му.

— Е, тук стана приятно — захили се той, сложи ръка върху облегалката на канапето и отпи. — Така че… когато сама решиш.

Фрея също отпи и се намръщи на гадния сладникав вкус. Изведнъж се смути, почувства се неловко и изложена на показ. А още не беше започнала да се съблича.

— И как точно да го направя? — попита тя; мъчеше се да изглежда спокойна.

Фадауи махна с ръка.

— Както ти си решиш. Важното е да махнеш всичко… — Той направи галантен жест. — С удоволствие оставям формалностите на тебе.

— Нямам намерение да танцувам — заяви тя.

— И за миг не съм си помислял, че би го направила.

— А и няма… няма да правя нищо друго. Събличам се, и това е всичко.

Фадауи изглеждаше обиден.

— Скъпа госпожице, аз може да съм воайор, но не съм изнасилвач. Искам само да се порадвам на тялото ти, не да го пипам и да се възползвам от него.

Тя кимна и отпи още една глътка; изобщо не й харесваше, но трябваше да направи нещо, да се успокои по някакъв начин.

— А ти ще ни разкажеш за оазиса, нали? След като… приключа.

— Аз съм човек, който държи на думата си — заяви египтянинът. — Трите години в затвора не успяха да променят това. Ти спазваш своята част от сделката, а аз — моята. Ще научиш всичко. При положение, че и аз видя всичко.

Усмихна се и се настани удобно в канапето, очите му не се откъсваха от нея. Фрея вдигна глава към тавана, погледна вратата, килима, направи опит да се овладее, да проточи нещата, после тръсна глава, като че ли си казваше: „Карай, просто го направи“, довърши питието и остави чашата на бюфета.

— Окей, да свършваме.

Започна с кецовете; развърза ги и ги изу — първо левия, после десния. Последваха чорапите: и тях свали в същия ред, пъхна ги в кецовете и — сама не знаеше защо — сложи кецовете един до друг, с носовете към Фадауи. После жилетката. Свали я, сгъна я и я сложи на пода върху кецовете — през цялото това време умишлено отбягваше погледа на египтянина и се опитваше да мисли за каквото и да е, само не за онова, което правеше в момента. Последваха дънките: дългите й, загорели от слънцето крака се показаха един след друг. Движенията й бяха пластични и грациозни въпреки идиотската ситуация; мелодията в женско изпълнение все още ехтеше от касетофона на бюрото.

Фрея се изправи. До тук беше лесното. Сега стоеше по блуза и гащички — последните две неща, преди да се разкрие цялата. Пое дълбоко дъх, като се опитваше да се откъсне още повече от реалността, да се изнесе в мислите си извън стаята и да попадне в съвсем различен сценарий — първият, който по необясними причини й хрумна, беше как с група приятели бяха излезли със сърфове в залива Бодега на север от Сан Франциско и една голяма бяла акула мина покрай тях, тръбната й перка пореше водата като нож. Тя се вкопчи в този неканен спомен, удържа го, извърна се от Фадауи и почна да разкопчава блузата. Спомни си как се бяха скупчили, макар да не можеха да се защитят с нищо, как бясно загребаха към брега, а акулата застрашително кръжеше около тях. Отдавнашната сцена обхвана съзнанието й, докато изхлузваше блузата през раменете си, за да разкрие гладкия си, загорял от слънцето гръб. Пусна я на пода, наведе се леко и пъхна палци в ластика на белите си гащички, готова да смъкне и тях. И наистина започна да ги сваля…

Ластикът беше вече до заоблените задни части и продължаваше пътя си към бедрата, а тя беше все така зареяна в мислите си, когато чу гласа зад себе си. За миг се сепна, тъй като не знаеше дали е реален, или идва от мислите й, а после сцената с акулата изчезна и тя се видя права и почти съвсем гола в стаята.

— Достатъчно — говореше гласът. — Спри, моля те, спри.

Тя дръпна гащичките нагоре, прикри с ръка оголените си гърди и леко се извърна към канапето; погледна през рамо, несигурна какво не е наред, какво иска от нея той.