Пол Зюсман - Скритият оазис

— Хасан, моля те…

— Млъкни и падай на колене!

Флин погледна за миг към джипа, вдигна лекичко ръка, за да покаже на Фрея, че трябва да стои на мястото си и да не прави резки движения, после бавно коленичи. Мъжът злорадо се изкиска — див, гърлен звук, приличаше повече на кучешки лай, — направи още крачка напред и натриевата светлина на прожектора го заля изцяло.

— Три години чакам и накрая, накрая… Точно така! Ще стоиш на колене, мръсна предателска гад!

Ако се съдеше по високото чело, блестящите сини очи и дългия тесен свод на носа, навремето Фадауи бе привличал всички погледи с красотата си. Сега обаче приличаше на плашило. Побелялата му коса беше рошава и разчорлена, изпитото му сбръчкано лице се губеше под поне петдневна четина.

— Броуди — каза той високо, после повтори: — Броуди. — Произнесе името и трети път, гласът му ставаше по-висок, докато накрая не се превърна в писклив крясък като вик на някакво измъчвано животно.

— За бога, Хасан — изсъска Флин. Челото му се бе покрило с пот, очите му бяха впити в ловната пушка в треперещите ръце на Фадауи. — Свали тая идиотска… По дяволите…

Сви се и закри лицето си с ръце, защото пушката отново изгърмя, и с двете цеви; дъждът от сачми профуча над главата му и изчезна в тъмната градина.

Флин остана неподвижен и приведен, а Фадауи отново зареди двуцевката. Флин свали ръце от очите си.

— Моля те, Хасан. — Мъчеше се гласът му да звучи миролюбиво и убедително и да не обръща внимание на зейналите срещу него цеви. — Моля те, свали пушката. Преди да си направил нещо, за което ще съжаляваш. За което и двамата ще съжаляваме.

Дъхът на Фадауи приличаше на накъсано дрезгаво пухтене; зениците му бяха разширени, погледът — маниакален.

— Моля те — повтори Флин.

Не последва отговор.

— Хасан?

Нищо.

— За бога, какво искаш да ти кажа?

Фадауи само го гледаше кръвнишки, беше се озъбил.

— Че съжалявам? — продължи Флин. — Че ми се иска да бях действал по друг начин? Ден не минава, без да желая това от все сърце. Да не мислиш, че онова, което се случи, ми достави удоволствие? Че съм извратен тип, пожелал да съсипе живота на човек, който ми е направил толкова добрини?

Фадауи продължаваше да не реагира. В отчаянието си, като се чудеше къде да погледне, Флин вдигна очи към яркия сребърен диск на луната, сякаш от него можеше да получи указание как да постъпи.

— Виж какво, не мога да върна часовника назад — почна пак. — Не мога да променя миналото и знам какво си преживял…

— Знаеш!?

Египтянинът направи две крачки напред и застана точно над Флин, дулата бяха само на сантиметри от слепоочието му. Флин хвърли поглед към Фрея — тя тъкмо протягаше ръка към дръжката на вратата и се канеше да слезе — и й даде знак с едва доловимо поклащане на главата да си седи вътре. Пръстът на Фадауи се сви върху спусъка.

— Знаеш какво е да споделяш килията с убийци и изнасилвани, така ли!? — изсъска той. — Да си лягаш всяка вечер, без да знаеш дали ще си жив сутринта?

Сега бе ред на Флин да мълчи.

— Да шиеш пощенски чували по дванайсет часа на ден? Да дрискаш три години всеки ден, защото няма чиста вода за пиене? Да те пребият така жестоко, че да пикаеш кръв цяла седмица?

Всъщност Флин знаеше от опит колко е гадно последното, но не каза нищо; гледаше в земята. А Фадауи продължаваше да беснее; цевите на пушката допираха ухото на Флин като ноздри, които душат.

— Нямаш представа какво е адът, Броуди, защото никога не си бил там. А аз бях…

Египтянинът тропна с крак по земята и разтърка чакъла с пета, като че ли се опитваше да смачка нещо.

— И бях, защото ти ме изпрати там! Ти си виновен, да, виновен си за всичко! Унищожи кариерата ми, репутацията ми, живота ми. Ти… унищожи… целия ми… живо-о-о-от!

Запрати думите от последното изречение като гранати, а гласът му, за разлика отпреди, ставаше все по-нисък — започна като вик, а на финалната дума „живот“ вече се бе превърнал в проточено, скотско ръмжене. Флин продължаваше да гледа в земята, но когато Фадауи млъкна, бавно вдигна глава и промълви:

— Ти сам унищожи живота си, Хасан.

— Какво?! Какви ги дрънкаш? — Лявото око на египтянина бе започнало да трепка.

— Ти сам унищожи живота си — повтори Флин, бавно вдигна ръка и внимателно отмести дулото на пушката от главата си. — Докато съм жив, ще съжалявам, че не разговарях с теб, преди да се обърна към властите, а и ужасно съжалявам за онова, което си преживял, но все пак в последна сметка нали не аз съм отмъкнал предметите?