Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Хари отстъпи предпазливо назад и вдигна радиостанцията.

— Исусе!

Примигващата топка светлина пропадна през стъклото и кацна върху камилата. Светлината й угасна като духната свещ.

Внезапният мрак ослепи Хари за миг и той вдигна фенерчето. Желязната камила си беше в стъкления куб и не личеше да е пострадала.

— Изчезна…

— Ти добре ли си?

— Да. Какво беше това, по дяволите? Джонсън отговори със страхопочитание:

— Проклета кълбовидна мълния, струва ми се! Чувал съм колеги да разказват за такива, когато минавали с бойни самолети през гръмотевични бури. Бурята трябва да я е изплюла. Каква гледка само, проклет да съм!

Вече няма никаква „гледка“, с въздишка си помисли Хари и поклати глава. Каквото и да беше това чудо, поне му спести подигравките на колегите.

Той отпусна фенерчето надолу и видя, че желязната камила продължава да свети в мрака. С тъмночервен цвят.

— Това пък какво е, мамка му? — измърмори Хари и стисна радиостанцията. Силен удар статично електричество ухапа пръстите му. Той разтърси ръката си с ругатни и отново вдигна радиостанцията. — Има нещо странно. Не мисля, че…

Сиянието откъм фигурата внезапно се усили. Хари отстъпи назад. Желязото започна да се топи по повърхността на камилата сякаш под въздействие на киселинен дъжд. Не само той беше забелязал промяната.

Радиостанцията излая в ръката му:

— Хари, изчезвай оттам! Завъртя се на пета, но беше късно.

Стъклената витрина избухна. Остри отломки пронизаха лявата му страна. Назъбено парче разряза като с нож бузата му. Но той не усети порязванията, защото го връхлетя нажежена вълна, която погълна всичкия кислород. Устните му се отвориха за вик, който така и не прозвуча.

Повторна експлозия вдигна Хари от пода и го метна в другия край на галерията. Ала в охранителната решетка се удариха само пламтящи кости, които се стопиха в стоманата.

01:53

Сафиа ал Мааз се събуди, обзета от дива паника. Отвсякъде пищяха сирени. Отблясъци на червени предупредителни светлини танцуваха по стените на спалнята. Ужас я стегна като в менгеме. Не можеше да диша; студена пот изби по челото й, сякаш изтикана от стегналата се кожа. Пръстите й се сгърчиха върху завивките и ги притиснаха към гърлото й. Неспособна да примигне, за миг се озова в капан между миналото и настоящето.

Сирени пищят, взривове ехтят в далечината… и не толкова далече, писъци на ранени, на умиращи, собственият й глас в кошмара от болка и шок…

Клаксони запищяха откъм улицата под апартамента й.

— Направете място на колите! Всички да се изтеглят назад!

Английски… не арабски, нито иврит…

Нисък бумтеж се изтъркаля покрай кооперацията, в която живееше, и заглъхна в далечината.

Гласовете на пожарникарите я върнаха в леглото й и в настоящето. Беше в Лондон, а не в Тел Авив. Издиша бавно и на пресекулки. Сълзи избиха в очите й. Тя ги изтри с разтреперани пръсти.

Пристъп на паника.

Поседя увита в одеялото си, докато дишането й се нормализира. Но пак й се плачеше. Винаги става така, каза си тя, но думите не помагаха. Уви се плътно с вълненото одеяло, очите — затворени, сърцето — туптящо в ушите. Подхвана дихателните упражнения, на които я беше научил психоаналитикът. Вдишваш до две, издишваш до четири. Усещаше как напрежението се оттича с всяко вдишване. Студената й кожа бавно се затопляше.

Нещо тежко скочи на леглото й под съпровода на тих звук. Като от скърцаща панта.

Протегна ръка, която бе посрещната с доволно мъркане.

— Ела тук, Били — прошепна Сафиа на дебелия черен персийски котарак.

Били положи глава в дланта и и потърка гушката си в пръстите и, после се просна напреко на бедрата и, сякаш някой внезапно бе отрязал невидимите конци, които го бяха държали изправен. Сирените явно бяха прекъснали обичайните му нощни обиколки из апартамента.

Тихото доволно предене продължи в скута на Сафиа.

И именно то — повече от дихателните упражнения — отпусна мускулите на раменете й. Едва сега Сафиа забеляза, че се е изгърбила, сякаш в очакване на удар, който така и не беше дошъл. Изправи рамене и протегна врат.

Сирените и врявата все още се чуваха на половин пресечка от сградата, в която живееше. Трябваше да стане и да разбере какво става. Да се движи. Паниката се беше превърнала в нервна енергия.

Преметна крака и премести внимателно Били върху одеялото. Преденето пресекна за миг, после се поднови, когато стана ясно, че не го гонят. Били се беше родил на лондонските улици, беше си улична котка, космата топка сплъстена козина и слюнка. Сафиа беше намерила окървавеното котенце проснато на площадката пред апартамента, със счупено краче, цялото в масло, ударено от кола. Беше му помогнала, а то я ухапа по палеца. Приятелите я бяха посъветвали да го отнесе в приют за животни, но Сафиа знаеше, че онези места не са по-добри от сиропиталищата. Затова го уви в една калъфка за възглавница и го занесе в близката ветеринарна клиника.