Джеймс Ролинс - Черният орден

Якоб даде знак на хората си да спрат, а на радиста махна към изхода.

— Дай сигнал на лодките.

Войникът кимна отсечено, затича напред и изчезна в пълния с дим сумрак. След секунди няколко присветвания предадоха кодирано съобщение на лодките да прекосят канала към тях.

Якоб се обърна към Тола. Детето се беше укротило и май спеше.

Тола срещна погледа му, без да трепне.

— Знаеш, че баща ми беше прав — каза му с тиха убеденост. Погледът й се плъзна към запечатаните сандъци, после се върна към него. — Виждам го по лицето ти. Онова, което направихме… Не биваше. Прекалихме.

— Такива решения не зависят нито от теб, нито от мен — отговори Якоб.

— А от кого?

Якоб поклати глава и понечи да се обърне. Хайнрих Химлер лично му беше дал заповедите. Не беше негова работа да ги поставя под съмнение. Продължаваше да усеща погледа на жената върху себе си.

— Това е срещу Бога и природата — прошепна тя.

— Лодките идват — извика радистът и това му спести необходимостта да отговори.

Якоб излая няколко последни заповеди и поведе хората си по тунела, който излизаше на стръмния бряг на река Одра. Вече губеха прикритието на тъмнината. На изток светлееше изгревът, но тук над водата висеше плътен облак от черен дим, който щеше да ги прикрива поне до известна степен.

Но за колко още?

Стрелбата все така припукваше игриво като фойерверки по случай разрушението на Бреслау.

Отърсил се най-после от смрадта на каналите, Якоб свали мократа си маска и пое дълбоко въздух. Плъзна поглед по оловносивите води. Две ниски седемметрови лодки прекосяваха реката, двигателите им мъркаха тихо. На борда на всяка, под относителното прикритие на зелени брезенти, стърчаха по две картечници MG-42.

Зад лодките прозираше тъмната маса на острова.

Катедралният остров не беше остров в истинския смисъл на думата, защото през деветнайсети век беше натрупал достатъчно наноси, които да го свържат с отсрещния бряг.

Изумруденозелен мост от ковано желязо, датиращ от същото време, го свързваше с отсамния бряг. Двете моторници тъкмо заобикаляха каменните му колони.

Якоб вдигна очи, привлечен от ослепителен лъч слънчева светлина, който се целеше сякаш в двете източени кули на катедралата, дала името на острова. Тя беше само една от няколкото църкви, построени на това малко парче земя.

Думите на Тола Хирцфелд още звучаха в главата му.

„Това е срещу Бога и природата.“

Утринният хлад проникваше през подгизналите му дрехи и настръхналата му кожа студенееше. С нетърпение чакаше да се махне оттук, да отиде някъде далеч, където ще е в състояние да заличи от спомените си изминалите дни.

Първата лодка стигна до брега. Доволен, че вече има какво да отвлече мислите му, и още повече — че се движи, той пришпори хората си да натоварят сандъците.

Тола застана встрани с бебето в ръце, пазена зорко от един от войниците. И нейният поглед беше привлечен от грейналите в димното небе кули. Престрелката продължаваше и сякаш беше по-близо. Чуваше се и стърженето на танкови вериги. И викове и писъци също.

Къде беше този Бог, от чийто гняв се страхуваше жената?

Със сигурност не беше тук.

Лодките вече бяха натоварени и Якоб се приближи към Тола.

— Качвай се. — Намерението му беше да го каже сурово, но нещо в лицето й смекчи думите му.

Тя се подчини. Вниманието й все още бе насочено към кулите на катедралата, а мислите й — още по-високо в небето.

В този миг Якоб съзря в нея красавицата… нищо, че беше Mischlinge. Но после тя се спъна, дойде на себе си и прихвана бебето по-здраво. Очите й се върнаха към сивите води и димния покров. Лицето й се вкорави отново, окаменя. Дори очите й станаха от кремък, докато се оглеждаше за място, където да седне с детето.

Настани се на една пейка откъм десния борд; пазачът й я следваше на една крачка.

Якоб седна срещу тях и махна на кормчията да потегля.

— Нямаме време за губене.

Плъзна поглед по реката. Отправяха се на запад, далеч от източния фронт, далеч от изгряващото слънце.

Погледна си часовника. Германският транспортен самолет Юнкер Ю-52 вече трябваше да ги чака на едно изоставено летище на десетина километра оттук. Носеше обозначенията на Германския червен кръст, маскиран като медицински транспорт — допълнителна осигуровка срещу нападение.

Лодките извиха към средната, най-дълбока част на речното русло, двигателите им заръмжаха на по-висока предавка. Руснаците вече не можеха да ги спрат. Всичко свърши.