Джеймс Ролинс - Черният орден

Горе някъде трясъкът на руската артилерия засипваше града. Всяка експлозия отекваше в червата му. Руснаците бяха пробили през портите, бомбардирали бяха летището и сега танкове напредваха по калдъръмените улици, а на Кайзерщрасе кацаха транспортни самолети. Главната улица беше превърната в писта, две успоредни редици варели със запалена нафта очертаваха границите й и одимяваха допълнително астматичното утринно небе, до което зората не смееше да припари. Бой се водеше за всяка улица, за всяка къща, от тавана до мазето.

„Всяка къща — крепост.“

Това гласеше последната заповед към населението на гаулайтер Ханке. Градът трябвало да издържи колкото се може по-дълго. Бъдещето на Третия райх зависеше от това.

И от Якоб Споренберг.

— Mach schnell — подвикна той.

Четиринадесет души от Sicherheitsdienst — Специалните евакуационни части — вървяха след него, газеха до колене в смрадливата вода.

Всички бяха въоръжени. Всички бяха облечени в черно. Всички носеха тежки раници. В средата на колоната четирима от най-едрите, бивши норвежки докери, носеха големи сандъци.

Имаше си причина руснаците да атакуват този град дълбоко в Судетите, на границата между Германия и Полша — укрепленията на Бреслау спираха достъпа на запад. През последните две години затворници от концентрационния лагер в Грос-Розен буквално бяха издълбали едно от съседните възвишения. Тунели с дължина стотици километри, къде взривявани, къде изсичани на ръка, в името на таен проект, заровен далеч от любопитните очи на съюзниците.

Die Riese — Великана.

И въпреки това бяха плъзнали слухове. Сигурно някой местен селянин се беше изпуснал за болестта, налегнала внезапно дори хора, които не бяха припарвали до комплекса в мината Венцеслас, а просто имаха злощастието да живеят в околността.

Ако само им беше останало време да довършат изследването…

Въпреки това Якоб Споренберг изпитваше съмнения. Той съвсем не знаеше всичко за тайния проект, всъщност знаеше кажи-речи само кодовото му име — Хронос. Но му стигаше и онова, което знаеше. Беше виждал телата на хората, използвани при експериментите. Чувал беше писъците.

Мерзост.

Само с тази дума можеше да го определи и от нея кръвта му се смразяваше.

Нямаше никакви затруднения с екзекуцията на учените. Шестдесет и двамата мъже и жени бяха изведени навън и застреляни с по два куршума в главата. Никой не биваше да узнае какво се е вършело в недрата на мината Венцеслас… нито какво е било открито. Само един от учените беше пощаден.

Доктор Тола Хирцфелд.

Якоб я чуваше как цапа тромаво във водата зад него със стегнати с белезници на гърба ръце — влачеше я един от хората му. Беше висока, към трийсетте, с малки гърди и възширока талия, но пък краката й бяха хубави. Косата й беше права и черна, кожата — млечнобяла след месеците, прекарани под земята. И нея трябваше да я застрелят като другите, но баща й, оберарбайтелайтер Хуго Хирцфелд, отговорникът за проекта, накрая все пак беше показал развалената си смесена кръв, наполовина еврейския си произход. Опитал се беше да унищожи документацията с резултатите от изследванията, но един от пазачите го беше убил, преди да взриви подземния си кабинет. За късмет на дъщеря му, някой, който познаваше основно Die Glocke, трябваше да остане жив, та работата по проекта да продължи. Гений като баща си, тя познаваше изследванията по-добре от всички.

Ала нямаше да им съдейства доброволно.

Огън пламваше в очите й всеки път, когато Якоб я погледнеше. Той усещаше омразата й като топлината от отворена пещ. Но щеше да им съдейства… също като баща си преди. Якоб знаеше как да се оправя с евреи, особено с такива със смесена кръв. Mischlinge. Те бяха най-лошите. Само отчасти евреи. Имаше поне няколкостотин Mischlinge на военна служба в Райха. Еврейски войници. Редки изключения в нацисткия закон бяха позволили на такива мелези да запазят службата си, а следователно и живота си. За това се изискваше специално разрешение. Такива Mischlinge обикновено се оказваха сред най-яростните войници, навярно в стремежа си да докажат, че са верни на Райха, а не на расата си.

Само че Якоб се отнасяше с недоверие към тях. И ето че бащата на Тола бе доказал основателността на съмненията му. Опитът му за саботаж не го беше изненадал. На евреите не биваше да се вярва, те трябваше да се изтребват — и толкова.

Специалното разрешително на Хуго Хирцфелд беше подписано от самия фюрер и включваше не само доктора и дъщеря му, но и възрастните му родители. И макар Якоб да нямаше никакво доверия на Mischlinge, на фюрера вярваше безпрекословно. Заповедите му бяха съвсем категорични — от мината да бъдат евакуирани необходимите за продължаване на работата ресурси, останалото да се унищожи.