Джеймс Ролинс - Черният орден

„Така де, като ти казах, че Кат е бременна, да си беше видял физиономията само. Изкара си акъла. И то заради чуждо дете.“

Значи това беше дълбоката причина за паниката му.

Що за баща би бил?

Същият като своя баща?

Откри отговора на най-невероятното място. Едно момиче го подмина на моста, увило се в жилетка с качулка срещу вятъра. Все едно видя Фиона. Спомни си онези ужасни дни, как тя стискаше ръката му, как отчаяно се нуждаеше от него, а не спираше да му се зъби. Спомни си какви чувства предизвикваше това у него.

Стисна силно парапета на моста.

Чувствал се беше фантастично.

И искаше пак да се чувства така.

Засмя се с глас, като луд, който сам си говори по улиците. Не беше задължително да е като баща си. Макар че потенциалът да тръгне по стъпките му съществуваше, съществуваше и собствената му свободна воля, съзнанието му, което можеше да тласне потенциала в едната или другата посока.

Най-сетне свободен, той забърза по моста, а личната му реалност бавно тласкаше и други потенциали и те падаха като плочки от домино, един след друг, чак до последния колебаещ се още, нерешен потенциал.

Рейчъл.

Слезе от моста и тръгна към мястото на срещата им.

Наближи кафенето и видя, че тя вече е там и го чака. Сигурно току-що беше пристигнала. Още не го беше видяла. Той забави крачка, смаян от красотата й. Всеки път му идваше като удар. Висока, дългокрака, с нежни, подканящи извивки. Рейчъл се обърна и го видя. Усмихна се лъчезарно. Карамелените й очи грейнаха топло. Прокара срамежливо ръка през черната си коса.

Кой не би искал да прекара остатъка от живота си с нея?

Той пресече уличката и посегна да хване ръката й.

И в този момент отново се сети за казаното от Монк в самолета. Толкова отдавна сякаш. Попитал го беше накъде са се отправили двамата с Рейчъл. И беше изброил на пръсти.

Съпруга, заеми, деца.

С други думи — истинският живот.

Една връзка не може вечно да изчаква в състояние на потенциал. Да обичаш и да не обичаш — едновременно. Еволюцията не търпи дългото колебание. Реалността рано или късно измерва потенциала.

И това се случи сега с Грей.

Съпруга, заеми, деца.

Вече знаеше отговора. Беше готов за предизвикателството и на трите. След това прозрение и последното домино се срина в сърцето му.

Да обичаш или не.

Да си вълна или да си частица.

Стисна пръстите на Рейчъл. Виждаше всичко съвсем ясно, само резултатът все още го изненадваше. Дръпна я към малката масичка и забеляза чинийката с шоколадови скалички и двете чаши с горещо капучино на плота й, вече сервирани.

Милата Рейчъл, предвидлива както винаги.

Седнаха един срещу друг.

Той я погледна в очите. Не можа да скрие тъгата и съжалението в гласа си, но се постара и решимостта му да прозвучи ясно.

— Рейчъл, трябва да поговорим.

И тогава го видя и в нейните очи. Реалността. Две кариери, два континента, двама души, чиито пътища се разделяха.

Тя стисна пръстите му.

— Знам.

Отец Пьотър беше излязъл да погледа как младият мъж минава по моста. Стоеше при отворената дъсчена вратичка, която водеше към избата на ректорията. Изчака посетителят му да свърне в уличката от другата страна на реката, после въздъхна.

Симпатичен млад човек, но го загръщаха сенки.

Бедното момче, много скърби го чакаха.

Но такава е пътеката на живота.

Тихо мяукане го накара да сведе поглед. Мършаво коте се отърка в глезените му, вирнало опашка и вперило обнадежден поглед в него. Едно от повереничетата на отец Варик. Сега негови. Пьотър коленичи и закрепи на един камък чинийка с остатъци от кухнята. Уличното коте се отърка за последно в крака му и нападна храната.

Отец Пьотър приклекна и се загледа в реката, подпалена от последните лъчи на слънцето. До крака му имаше нещо — пухена топчица. Кафяво врабче с пречупен врат. Поредният дар, който неговите сирачета бяха оставили на прага му.

Поклати глава, взе в шепи безжизнената птичка и я вдигна към устните си. Духна върху перцата й и те се раздвижиха като от лек вятър, после едното крилце се вдигна и запляска изненадано. Врабчето излетя от дланта му и се стрелна в небето.

Пьотър проследи с поглед полета му с надеждата да разчете някакво послание в описаната във въздуха пътечка. После изтупа ръце, стана и се протегна.

Животът си оставаше вълшебна загадка.

Дори и за него.

Благодаря, че ме придружихте и в това пътуване. Както обикновено, реших да ви отнема още малко време, колкото да „разглобя“ романа и да разкрия къде свършва науката и започва въображението.