Джеймс Ролинс - Черният орден

Лиза седна до него и кимна към отделената със стъклена стена кабина с мониторите. Там група специалисти от болницата „Джонс Хопкинс“ и Сигма обсъждаха разгорещено здравословното състояние на Пейнтър.

— Всичко изглежда наред — каза Лиза. — Калцификацията на вътрешните органи почти е преодоляна. Лабораторните ти резултати се връщат към нормалните стойности. Възможно е да ти остане лека увреда на аортната клапа, но може дори и това да ти се размине. Възстановяването ти е забележително… да не кажа чудотворно.

— Спокойно можеш да го кажеш — увери я Пейнтър. — Ами това?

Прокара пръсти през белия кичур над едното си ухо.

Лиза посегна и прокара пръсти след неговите.

— На мен ми харесва. Важното е, че ще се оправиш.

И той й повярва. За пръв път дълбоко в себе си повярва, че ще се оправи. Въздъхна с неимоверно облекчение. Прескочил беше трапа. Животът все още беше пред него.

Хвана ръката на Лиза, целуна леко дланта й, после сведе ръката й, без да я пуска.

Лиза се изчерви и хвърли поглед към стъклото на кабината, но не издърпа ръката си от неговата дори когато се обърна към сестрата с няколко въпроса от техническо естество.

Пейнтър бавно плъзна поглед по нея. Беше отишъл в Непал заради тревогата, вдигната от Анг Гелу, но воден и от някаква вътрешна необходимост да се вгледа в себе си сред спокойствието и тишината на високопланинския манастир. Очаквал беше да прекара известно време сред миризма на благовония, медитации, напеви и молитви, а вместо това се беше озовал в центъра на истински ад, който едва не му беше струвал живота.

Пръстите му се стегнаха около ръката й.

Беше намерил нея.

И макар че само за няколко дни двамата бяха преминали заедно през какво ли не, всъщност почти не се познаваха. Коя и каква беше тя, наистина? Какво обичаше най-много да яде, какво я караше да се залива от смях, добре ли танцуваше, какво би прошепнала в ухото му за лека нощ?

Само едно нещо Пейнтър знаеше със сигурност, както си седеше в смешния болничен халат до нея, разголен чак до ДНК-то си.

Искаше да разбере всичко това на практика.

Два дни по-късно пушечен залп раздра синьото небе над зелените полегати хълмове на Национален гробищен парк „Арлингтън“. Денят беше твърде хубав за погребение.

Тъжната церемония беше към края си и Грей се дръпна встрани. В далечината, извисил снага над групата облечени в черно опечалени, се издигаше мемориалът на Незнайния воин, осемдесет тона мрамор, изтръгнат от земята на Колорадо в чест на безименните мъртви, отдали живота си в служба на родината.

Сега и Логан Грегъри беше един от тях. Поредният незнаен воин. Малцина щяха да узнаят за проявения от него героизъм, за пролятата в защитата на всички кръв.

Но имаше и такива, които знаеха.

Грей гледаше как вицепрезидентът връчва сгънатия на триъгълник национален флаг на майката на Логан, цялата в черно, подкрепяна от съпруга си. Логан нямаше жена и деца. Сигма беше целият му живот… и смъртта му.

Сред последни съболезнования и сбогувания опечалените бавно започнаха да се пръскат към черните лимузини.

Грей кимна на Пейнтър. Шефът му си помагаше с бастун — бе все още омаломощен от тежкото заболяване, но ставаше по-силен с всеки ден. Доктор Лиза Къмингс го беше хванала под ръка, не за да го крепи, а просто за да е по-близо до него.

Монк тръгна след тях към чакащата колона лимузини.

Кат още беше в болницата. Погребението и без това щеше да е твърде мъчително за нея.

Стигнаха до колите и Грей пристъпи към Пейнтър. Имаше няколко недоуточнени въпроса, за които да поговорят.

Лиза целуна директора по бузата.

— Ще се видим там — каза и остана да изчака Монк. Двамата щяха да стигнат с друг автомобил до дома на Грегъри, където най-близките щяха да се съберат за помен.

Грей с изненада беше разбрал, че родителите на Логан живеят в Такома Парк, само на няколко пресечки от собствените му родители. Това само показваше колко малко е знаел за колегата си.

Пейнтър се приближи с накуцване до един голям черен линкълн и отвори вратата. Двамата се качиха отзад. Шофьорът вдигна преградата към купето и потегли.

— Грей, прочетох доклада ти — каза Пейнтър. — Интерпретацията ти е интересна. Имаш разрешението ми да довършиш проучването. Но това ще значи ново пътуване до Европа.

— И без това имам да уреждам там лични въпроси. Исках да те помоля за няколко допълнителни дни.

Пейнтър повдигна иронично вежда.