Джеймс Ролинс - Черният орден

— Нямаме време — каза Грей в ухото на Монк, изненадан от облекчението, с което го бе заредила появата на приятеля му. Надеждата му се възраждаше.

— На мен ли го казваш? — Монк откачи от колана си радиостанция и му я подаде. — Ти виж да оправиш ония джаджи долу. Аз поемам нещата тук.

Грей взе радиостанцията и бързо излезе. Имаше хиляди въпроси, но те щяха да почакат. Остави радиоканала отворен. Чуваха се звуци и гласове, спорове и няколко вика. Последваха го нечии стъпки, тичешком. Той погледна през рамо. Беше Фиона.

— Идвам с теб! — извика тя и при аварийното стълбище го настигна.

Той бързо заслиза надолу.

Тя вдигна предавателя с извадената антена.

— В случай, че налетиш на някое от чудовищата.

— Само не изоставай — каза той.

— О, я млъкни!

Останалата част от пътя до долното ниво и стаята за поддръжка изминаха на бегом.

Монк се обади по радиото:

— Анна и дъртото копеле са в камерата. Е, него се наложи да го поубеждаваме малко. Срамота. А тъкмо бяхме започнали да се сближаваме.

— Монк… — предупредително каза Грей. Нямаха време за глупости.

— Ще дам радиото на Анна. Ще координираш действията си с нея. А, между другото — имаш по-малко от минута. Чао.

Грей поклати глава и посегна да отвори вратата на стаята за поддръжка.

Заключено.

Фиона го видя да дърпа повторно топката и въздъхна.

— Нямаш ключ, а?

Грей се намръщи, извади пистолета от колана си и се прицели в ключалката. Стреля. Изстрелът отекна силно и остави димяща дупка на мястото на ключалката. Той бутна вратата навътре.

Фиона влезе след него.

— Е, явно и така става.

Грей плъзна поглед по двигателния комплекс и буталата за вдигане и смъкване на ударния щит.

Странен ритмичен статичен шум се носеше откъм радиото, усилваше се и утихваше като вълни по крайбрежие. Сигурно някакво смущение, причинено от Камбаната, реши Грей. Явно Монк вече беше дал радиото на Анна.

В потвърждение на това гласът й долетя сърдит през статичния шум. Спореше за нещо. Почти неразбираем технически спор, гневна смесица от немски и датски. Грей се опита да не му обръща внимание. После гласът на жената се чу по-ясно, на английски:

— Капитан Пиърс?

— Да? Чувам ви.

— Запушили сме с пръсти пробойната, така да се каже, но няма да издържим дълго.

— Разбрано.

Най-после Грей видя къде е проблемът. Предпазителят при едно от буталата пушеше. Грей го хвана с крайчето на ризата си и го измъкна. Обърна се към Фиона.

— Трябва ни друг. Все трябва да има резервни бушони тук някъде.

— Побързайте, капитане.

Статичният шум се засили зловещо, но не толкова, че да погълне трескаво прошепнатите думите на Болдрик към Анна:

— … при нас. Добре дошла си с твоите познания за Камбаната.

Макар и уплашен, Болдрик не се отказваше от шантажите си.

Грей се заслуша внимателно. Щеше ли да ги предаде жената? Махна на Фиона.

— Дай ми предавателя.

Тя му го подаде. Грей го хвана и отчупи металната антена. Нямаше време да търси резервен бушон. Налагаше се да го заобиколи. Натика антената между контактите, после отиде при едно контролно табло с масивен лост за ръчен контрол. Ясно беше за какво служи.

Над него имаше надпис OP, под него — ONDER’AAN.

Нагоре и надолу.

Фасулска работа.

Грей заговори в радиото:

— Анна. С Болдрик можете да излезете от камерата.

— Не можем, капитане. Един от нас трябва да държи пръста си върху пробойната. Ако и двамата пуснем, Камбаната ще се разреди моментално.

Грей затвори очи. Едва ли можеха да разчитат на Болдрик за съдействие.

Статичният шум се беше усилил до приглушен рев.

— Знаеш какво трябва да направиш, капитане.

Знаеше, вярно.

Вдигна лоста нагоре.

Последните й думи стигнаха до него сякаш от другия край на земята:

— Кажете на брат ми… че го обичам.

Но макар да беше свалила радиото, едно последно изречение достигна до Грей — дали беше отговор на направеното й от Болдрик предложение, или последното й изявление пред света, или просто нещо, което изпитваше нужда да каже на глас, Грей можеше само да гадае.

— Не съм нацистка.

Лиза държеше главата на Пейнтър в скута си. Усети под краката си громоленето на тежък механизъм. След миг гигантският оловен щит се плъзна нагоре към тавана и стесни ивицата синя светлина.

Тя се надигна. Анна беше вътре. Монк също направи крачка към затварящия се ударен щит.

Ужасен писък изригна от вътрешността на камерата.

Старецът. Лиза видя пръстите му да се протягат трескаво над ръба. Твърде късно. Щитът се вклини във вдлъбнатината на тавана.