Джеймс Ролинс - Черният орден

Лиза знаеше, че не може да се надява на повече. Прегърна го набързо, взе си медицинската раница от палатката и сякаш само след миг вече се привеждаше под наточената стомана на въртящите се ротори и се настаняваше на задната седалка в кабината на спасителния хеликоптер.

Пилотът дори не я погледна. Войникът седна до него. Монахът — представи се като Анг Гелу — се настани до нея отзад.

Лиза си сложи шумоизолиращите слушалки. Дори и с тях ревът на форсираните двигатели беше оглушителен. Хеликоптерът се заклати на сантиметри от земята, перките му се мъчеха да захапят разредения въздух. Воят се изкачи към свръхзвуковите гами. Накрая стоманената птица се отдели от каменистата площадка и бързо се изкатери нагоре.

Лиза усети как стомахът й се смъква под пъпа, когато хеликоптерът изви над едно съседно ждрело. Погледна през страничния прозорец към скупчените палатки и якове долу. Мярна брат си. Беше вдигнал ръка за довиждане или пък за да заслони очите си от силното слънце. До него стоеше Таски Шерпа с каубойската си шапка.

Думите му я последваха в небесата и пратиха студени тръпки по гръбнака й.

„Смърт язди тези ветрове.“

Доста неприятна мисъл точно в този момент.

Монахът мълвеше безгласна молитва. Беше все така напрегнат. Дали заради начина им на транспортиране, или от страх какво ще заварят в манастира, Лиза не искаше и да гадае.

Облегна се назад. Думите на шерпа продължаваха да звучат в главата й.

Лош ден наистина.

Вървеше по дъното на пропастта с леки крачки, стоманените котки се впиваха дълбоко в снега и леда. От двете му страни се издигаха канари от гол камък, нашарени с кафяви лишеи. Ждрелото се издигаше под ъгъл нагоре.

Към целта му.

Облечен беше с екип от една част с пълнеж от гъши пух, в черно и бяло, за да се слива с терена. На главата си имаше шапка от полар, лицето му беше скрито зад скиорски очила. Раницата му тежеше двайсет и един килограма, включително брадвичката, закачена от едната страна, и навитото въже от полиуретан от другата.

Носеше и автомат „Хеклер и Кох“, пълнител за презареждане с двайсет патрона и чантичка с девет запалителни гранати.

Дори на тази височина нямаше нужда от допълнителен кислород. Планината беше негов дом вече четиридесет и четири години. Беше се адаптирал към тези места не по-зле от всеки шерп, но не говореше езика им, а очите му свидетелстваха за различно наследство: едното беше бледосиньо, другото — чисто бяло. Тази особеност го отличаваше също толкова категорично като татуировката на рамото му. Дори и сред Sonnekonige, Рицарите на слънцето.

Радиото в ухото му изпука.

— Стигна ли манастира?

Той докосна с пръсти микрофона на гърлото си.

— Още четиринайсет минути.

— Никой не бива да узнае за инцидента.

— Ще имам грижата. — Дишаше през носа. Гласът му беше спокоен. В гласа на другия долови колкото авторитет, толкова и страх. Проява на непростима слабост. Точно заради това рядко ходеше в Granitschloss, Гранитния замък: предпочиташе да живее в усамотение, каквото му се полагаше по право.

Никой всъщност не го беше молил за по-голяма близост.

Търсеха уменията му само в крайна нужда.

Слушалката в ухото му изпука отново.

— Скоро ще стигнат в манастира.

Той не си направи труда да отговори. Чуваше далечното туптене на ротори. Пресметна наум. Нямаше нужда да бърза. Планините учат на търпение.

Успокои дишането си и продължи надолу към каменните сгради с покриви от червени плочи. Манастирът Темп Ох клечеше на ръба на скална стена и единственият път до него беше по тясна пътечка от ниското. Монасите и учениците им бяха отделени от света.

Допреди три дни.

Допреди инцидента.

Неговата задача беше да почисти.

Ритмичният туптеж на приближаващия се хеликоптер стана по-отчетлив, издигаше се от ниското. Той не забърза. Имаше предостатъчно време. Важно беше пристигащите да влязат в манастира.

Щеше да е много по-лесно да убие всички накуп.

Гледан от хеликоптера, светът долу беше замръзнал в ярък фотографски негатив. Свят от контрасти. Черно и бяло. Сняг и скали. Забулени в мъгла върхове и потънали в сянка клисури. Утринната светлина се отразяваше болезнено от ледените ридове и насечените ледници, толкова ярка, че като нищо можеше да причини снежна слепота.

Лиза примижа да защити очите си. Кой би живял доброволно толкова далеч от всичко? В толкова сурова околна среда? Защо хората се стремяха към такива негостоприемни места, когато можеха да си живеят къде-къде по-удобно другаде?