Джеймс Ролинс - Щамът на Юда

А нито тя, нито доктор Барнхарт бяха със защитни костюми.

Защо не я беше предупредил?

— Не е туберкулоза — отговори той. — Доктор Милър, нашият експерт по инфекциозни заболявания, определи организма като Serratia marcescens, вид непатогенна бактерия.

Лиза си спомни другия пациент, поразен от обикновена кожна бактерия, която незнайно защо бълваше разяждащи плътта отрови.

Токсикологът явно се досети за насоката на мислите й.

— И тук имаме безвредна бактерия, която се е превърнала в патогенна.

— Но, доктор Барнхарт, това ваше предположение…

— Викай ми Анри. И не е предположение. От часове издирвам подобни случаи. Намерих още два. Жена с жестока дизентерия, която буквално й е остъргала червата. Причинена от Lactobacillus acidophilus, бактерия в киселото мляко, която нормално е полезен чревен организъм. Едно дете пък страда от силни гърчове — гръбначната му течност гъмжи от Acetobacter aceti, безвреден организъм, който се намира в оцета. Мозъкът на бедното дете буквално е станал на туршия.

Лиза мълчеше и слушаше. Изводът бавно се избистряше в главата й.

— И това едва ли са единствените случаи — каза Анри.

Тя поклати глава — не в израз на несъгласие, а на растящата си увереност в истинността на казаното и на ужаса, с който я изпълваше то.

— Значи нещо обръща тези безвредни бактерии срещу нас.

— Превръща приятеля във враг. И ако това се превърне в повсеместна война, численото превъзходство далеч няма да е в наша полза.

Тя го гледаше, без да мига.

— Човешкото тяло се състои от сто трилиона клетки, но от тях само десет трилиона са наши — продължи Анри. — Останалите деветдесет процента са бактерии и други безвредни или полезни организми. Ние живеем в мир с квартирантите си. Но ако този баланс се наруши, ако те се обърнат срещу нас…

— Трябва да спрем това нещо.

— Точно затова те повиках. Да те убедя. Ако искаме да отбележим някакъв напредък, на мен и на доктор Милър ще ни трябва походната лаборатория на партньора ти. Притиснати сме от въпроси, чийто отговор не търпи отлагане. Промяната в бактериите токсична ли е, или химическа? Какво е възможното лечение? А ако е заразно? Как да изолираме организмите, как да ги сложим под карантина? — Той направи гримаса и брадата му щръкна. — Трябват ни отговори. Веднага.

Лиза си погледна часовника. Монк трябваше да се е върнал преди час. Или се бе увлякъл в работа, или се наслаждаваше на красивите плажове, реши тя. Само че сега не му беше времето да се прави на турист.

Вдигна поглед към Анри и кимна.

— Ще помоля да се свържат по радиото с доктор Кокалис и да го уведомят, че трябва да се върне по най-бързия начин. Но иначе си напълно прав. Няма да го чакаме.

Излезе от каютата и махна на Барнхарт да я последва. Лабораторната каюта на Монк се намираше близо да най-горната палуба, пет нива по-нагоре. От Сигма бяха изискали една от големите каюти, където Монк да разположи екипировката си. Наложило се беше да махнат леглата и мебелировката, за да се отвори повече място за импровизираната лаборатория. Каютата си имаше и широк балкон откъм десния борд. На Лиза й се прииска да е там сега, зажадняла беше за светлината на слънцето и милувката на вятъра, за нещо, което да прогони растящия й страх.

Вървеше към асансьора и си мислеше, че трябва пак да се обади на Пейнтър. Отговорността беше твърде голяма, за да я поеме сама. Нужна й беше пълната подкрепа на научния отдел на Сигма.

Освен това искаше да чуе отново гласа му.

Натисна копчето да повика асансьора.

Сякаш копчето беше свързано към детонатор, откъм дру-гия край на кораба, там, където приставаха шарещите между брега и „Господарката“ евакуационни лодки, се чу силен трясък.

Злополука ли беше станала?

— Това пък какво беше? — попита Анри.

Втора, по-силна експлозия разтърси другия край на кораба, някъде по-близо до носа. Чуха се приглушени викове. А после Лиза чу познат звук — насечен пукот на автоматичен огън.

— Нападат ни — каза тя.

13:45

Монк подскачаше в ръждясалия ландроувър по стръмното нанадолнище. Беше откраднал старата таратайка от някакъв паркинг близо до фосфатната мина на острова, опразнена заради евакуацията, и сега с Граф се носеха по черния път към крайбрежното градче.

Доктор Ричард Граф седеше до него с предпазен колан през гърдите и се подпираше със здравата си ръка в тавана на колата в опит да намали друсането.

— Много бързо караш.

Монк не му обърна внимание. Трябваше да стигне до брега.