Джеймс Ролинс - Щамът на Юда

Докато Марко навличаше робата през главата си, баща му забеляза какво е начертал синът му с пръчка в пясъка. Сви устни, заличи с пета начертаното и вдигна умолително и настойчиво очи към сина си.

— Никога, Марко… никога…

Ала споменът не можеше да се заличи толкова лесно. Марко беше служил на Великия хан като учен, пратеник, дори като картограф — бе описал много от завладените от него земи.

Баща му заговори отново:

— Никой не бива да узнава какво сме намерили… то е прокълнато.

Марко кимна и не каза нищо за онова, което беше начертал в пясъка. Прошепна само три думи.

— Citta dei Morti.

Лицето на баща му, и без това бледо, побеля още повече. Но Марко знаеше, че не само чумата плаши баща му.

— Закълни ми се, Марко — настоя той.

Марко плъзна поглед по набразденото от дълбоки бръчки лице на баща си. През последните четири месеца той беше остарял повече, отколкото за десетилетията, прекарани с хана в Шангду.

— Закълни се в светлата памет на майка си, че никога не ще проговориш за онова, което открихме и което направихме.

Марко още се колебаеше.

Баща му го стисна силно за рамото.

— Закълни ми се, синко. За твое добро е.

Марко позна ужаса, отразен в огрените от огньовете очи… позна и молбата. Не можеше да откаже.

— Ще си мълча — обеща накрая той. — До смъртта си и след това. Кълна се, татко.

Чичо му се приближи, чул клетвата на по-младия мъж.

— Изобщо не трябваше да влизаме там, Николо — каза той на брат си, но обвинителните думи бяха предназначени за Марко.

Тримата се умълчаха, притиснати от тежестта на споделените тайни.

Чичо му беше прав.

Марко си представи речната делта отпреди четири месеца. Тъмната река се вливаше в морето, обточена от гъст листак и пищни лиани. Дошли бяха да подновят запасите си от прясна вода, докато траят дребните поправки на две от галерите. Изобщо не трябваше да тръгват нагоре по реката, но Марко беше чувал истории за велик град отвъд ниските планини. И понеже ремонтът щеше да трае десетина дни, той отдели четиридесет мъже от хората на хана и тръгна с тях да разбере какво се крие от другата страна. От едно било видяха каменна кула дълбоко в гънките на гората, висока кула, която грееше в сиянието на зората. И тя го привлече като фар.

Ако не друго, поне притихналата гора трябваше да го предупреди. Не се чуваха барабани. Нито птича песен, нито маймунски крясъци. Градът на мъртвите ги беше чакал търпеливо.

Беше направил ужасна грешка.

И тя им струваше не само кръв.

Тримата не можеха да откъснат поглед от догарящите галери. Една мачта се срина като отсечено дърво. Преди две десетилетия бащата, синът и чичото бяха напуснали Италия с благословията на папа Григорий X, със задачата да навлязат в земите на монголите чак до ханските палати и градини в Шангду, и бяха останали там твърде дълго, като яребици в клетка. Бяха станали любимци на двора, хански фаворити, но скоро откриха, че са станали и пленници — оковани не с вериги, а с огромното и задушаващо приятелство на хана. Не можеха да си тръгнат, без това да е обида за благодетеля им. Затова не можаха да повярват на късмета си, когато най-сетне им се удаде да потеглят обратно към Венеция като ескорт, който да отведе принцеса Кокежин при персийския й годеник.

„Де да не бяхме напускали Шангду…“ — Слънцето скоро ще изгрее — каза баща му. — Да не се бавим повече. Време е да поемем към дома.

— И ако стигнем до родния бряг, какво ще кажем на Теобалдо? — попита Масео, като назова с рожденото му име мъжа, някога приятел на семейство Поло, по-късно издигнат до папския трон под името Григорий X.

— Не знаем дали още е жив — отговори бащата на Марко. — Толкова дълго ни нямаше.

— Но ако е жив, Николо? — настоя брат му.

— Ще му кажем всичко, което знаем за монголите, за обичаите им, за силните им страни. Така, както ни беше поръчано в едикта му при заминаването ни. Но за чумата… няма да казваме нищо. С това се свърши.

Масео въздъхна, но във въздишката му нямаше особено облекчение. Марко знаеше какво се върти в главата му.

„Чумата не е виновна за всички, които изгубихме“. Баща му повтори по-твърдо, сякаш думите имаха силата на заклинание:

— Свърши се.

Марко погледна двамата възрастни мъже; баща му и чичо му бяха обрамчени от нажежена пепел и черен дим на фона на нощното небе. Никога нямаше да се свърши, поне докато те го помнеха.

Сведе поглед към краката си. Макар баща му да беше заличил начертаното в пясъка, то още гореше ярко пред вътрешния му взор. Беше откраднал карта, нарисувана върху обработена дървесна кора. Нарисувана с кръв. Храмове и кули, пръснати из джунглата.