Джеймс Ролинс - Щамът на Юда

— Това не е колата, с която те оставих!

— Оня японски боклук ли? Това тук е пежо 405 Mil6. Няма равно, ако бързаш за някъде.

И за доказателство Ковалски натисна още повече газта и оборотите скочиха до тавана, мина на по-ниска предавка преди следващия завой, завъртя рязко волана, при което всички политнаха вляво, после даде отново газ и излетя от завоя като ракета. Сейчан го изгледа вбесено.

— Откъде…

Внезапно прозвучаха сирени, иззад същия завой, който Ковалски беше използвал за каскадата си.

— Откраднал си я — каза Грей.

Приведен напред и почти опрял нос във волана, Ковалски сви рамене.

— Въпрос на интерпретация. Ако питаш мен, просто я взех назаем.

Грей се завъртя да погледне през задното стъкло. Полицейската патрулка с включени светлини изоставаше безнадеждно.

Ковалски взе по същия начин и следващия завой, пътниците му отхвръкнаха по същия начин, но този път надясно, а той зарецитира доволно характеристиките на автомобила.

— Има съвършеното съотношение на тегло спрямо конски сили, при високи скорости управлението изисква повечко мускули, разбира се… О! Има си и люк при това. — Вдигна ръка от скоростния лост, за да посочи. — Не е лошо, а?

Грей се облегна назад.

След още два завоя Ковалски се измъкна на патрулката, а минутка по-късно вече пърпореха с потока натоварен трафик към излаза от стария град, изгубени сред море от таксита.

Грей използва краткото затишие да се обърне към Сейчан.

— Пет часа — каза й. — Трябва да се доберем до Ормуз.

— Остров Ормуз — уточни Вигор. — При входа на Персийския залив.

Сейчан притискаше с ръка ранения си хълбок. Физическото натоварване от последните десетина минути едва ли влизаше в програмата за оздравителна физиотерапия при пациенти с огнестрелна рана. Изглеждаше бледа, но все пак кимна.

— Била съм там. Много контрабандисти, включително на оръжие, използват острова като междинна спирка по пътя от Оман за Иран.

— За колко време се стига до острова?

— Три часа. С частен самолет или хидроплан. Знам един тип, който може да ни помогне.

Грей си погледна часовника. Това означаваше, че щяха да им останат само два часа, в които да открият третия ключ и да разрешат загадката на обелиска. Пулсът му отново се Ускори. Лудото им бягство беше изтикало на заден план страха за родителите му. Сега обаче…

Протегна ръка към Сейчан.

— Дай ми телефона.

— За да се свържеш с командването на Сигма?

— Трябва да ги информирам за развитието на нещата.

По изражението й разбра, че не я е заблудил относно истинската причина за молбата си. Въпреки това Сейчан му даде телефона си.

Грей се облегна назад. След минутка вече разговаряше с директор Кроу. И наистина го информира за последните събития, от намирането на втория ключ до бягството им от църквата.

— Значи Гилдията все пак е внедрила своя къртица, само че във Ватикана, а не при нас — каза Пейнтър. Връзката беше лоша и на моменти гласът му се губеше. — Работата е там, Грей, че няма как да ти помогна особено на острова. Това е иранска територия. А при толкова кратко предизвестие възможностите ми наистина се свеждат до минимум. Няма как да ви помогна, без да вдигна по тревога разузнавателните агенции из целия Близък и Среден изток.

— Ще се справим и без външна помощ — каза Грей. — Не за това те моля, а… Майка и татко…

— Знам, Грей… разбирам. Ще ги намерим.

Въпреки обещанието Грей долови колебанието в гласа на директора и неизречените думи. „Стига още да са живи“.

08:02

Арлингтън, Вирджиния

Пак ги местеха.

Хариет вдигна чаша вода към устните на съпруга си. Облечен с долнище на анцуг и тениска, той седеше вързан за един стол.

— Джак, трябва да го изпиеш. Гълтай. Той отново започна да се дърпа.

— Накарай го да изпие шибаното хапче — излая жената, — или ще му го натикам в задника.

Ръцете на Хариет се разтрепериха.

— Моля те, Джак. Изпий го.

Анишен губеше търпение. Преди няколко минути облепената в черна кожа жена беше говорила по телефона, след което повика останалите, дори онези, които наблюдаваха улицата. Извлякоха Хариет от стария фризер, където беше прекарала цялата нощ. Ужасно място. Една-единствена гола Крушка осветяваше двете редици стоманени куки за месо, окачени на релси в тавана. По пода се виждаха кървави следи, стекли се към отводнителния канал в средата на фризера.

После беше дошло онова обаждане.

Бяха я измъкнали от ужасната стаичка, за да се погрижи за Джак. Държаха ги разделени. Не й позволяваха да стои при него. През цялата нощ се беше борила с ужасната мисъл, че може и да не го завари жив. След шока с тазера в хотелската стая той така и не беше дошъл напълно в съзнание. Завари го вързан за стола и със запушена уста, но иначе не изглеждаше наранен.