Джеймс Ролинс - Последният оракул

13:14

— Генерал-майоре, по-добре слезте в бункера — предупреди я войникът. Беше с една глава по-висок от нея, истинска грамада от мускули. — Ние ще ги задържим тук.

Друг войник се мъчеше да издърпа пищящия д-р Петров от коридора в стаята. Кракът му беше прострелян в коляното. Кръв бликаше като гейзер от раната. Други войници тичаха, помъкнали деца на гърбовете си. Групичката им беше отстъпила към апартамента, бягайки пред огъващия се руски фронт. Едрият войник посочи към стълбището.

— Моля ви, генерал-майоре. Ще ги задържим възможно най-дълго.

— Децата… — каза Савина със съзнанието, че планът й отива по дяволите. Нямаше да позволи на никого да открадне онова, което беше създала. — Застреляйте ги.

Очите на мъжа се разшириха, но той беше войник и след миг на колебание кимна отсечено.

Савина пое по стълбите. Не можеше да гледа. В края на стълбището се спъна. Краката вече не я държаха. Вратата на стаята беше от десетсантиметрова стомана. Щеше да се барикадира вътре и да изчака края на битката. Екраните светеха през отворената врата. На този в средата водната колона все така изливаше отровата си в земята. Ако не друго, поне щеше да се утешава с гледката, докато чака вътре.

Горе се чуха изстрели.

Децата…

Савина потръпна и тръгна към стаята.

Но от сенките се изстъпи някой и застана на пътя й.

Момче.

Пьотър.

Той стоеше на прага и гледаше нагоре към силуета на жената. Силует от сенки и мрак в подножието на тъмните стълби. Не я виждаше ясно, но знаеше коя е. Съсредоточи се върху пламъка на сърцето й.

— Пьотър — извика му тя с трепетна нотка на надежда в гласа си.

Пристъпи към него, той вдигна ръце и посегна — не с тяло, а с пламналия си дух. Хвана в шепи пламъка на сърцето й и го задържа като изплашена птичка. А после стисна нежно, за да го угаси.

Жената се свлече с вик на колене, притиснала ръка към гърдите си.

— Пьотър, какво пра…

Надеждата се изроди в ужас и тя изкрещя.

Само че Пьотър още не беше приключил.

Емпатичният му талант имаше и друго свойство. Винаги бе долавял с лекота чувствата на другите, но със силата на стотината зад себе си, сега можеше да направи повече.

И докато сто чифта очи гледаха през неговите, той започна да тегли от другите деца — извличаше болката от скалпела, мъката от самотата, студенината от лошите грижи, срама от тайните изнасилвания нощем. Пресегна се още по-назад, към едно синеоко дете в тъмна църква, вдигнало поглед към приближаващите се мъж и жена. Пьотър открадна този страх от недалечното минало и го заби като кинжал в сърцето й.

Жената нададе писък, изви се назад, сгърчена конвулсивно в лапите на болка без край.

И макар болката, срамът и всичко останало да бяха предназначени за нея, те протичаха през него и огънят им го изгаряше отвътре. Горещи сълзи потекоха по бузите му заради изгубената невинност на толкова много деца, сред които и неговата.

Не обърна внимание на вдигащия се към него пистолет.

Жената се опитваше слепешката да убие онова, което я изтезаваше.

Той всъщност правеше същото.

Пистолетът гръмна в тишината.

Пьотър политна назад, когато пламъкът на жената внезапно изтля в шепите му. И докато той преплиташе крака, тя се срина на пода, а половината й лице липсваше. Момчето вдигна очи и видя Монк да тича по стълбите с димящ пистолет в ръка.

Той прескочи жената и го награби в мечешка прегръдка.

— Пьотър!

Монк вдигна детето и прокара ръка по вдървеното му телце. Не изглеждаше ранено, макар кожата му да гореше като от силна треска. Притисна го към гърдите си.

Другите тичаха по стълбите зад него.

Кратката престрелка беше сломила съпротивата на войниците горе. И тъкмо навреме, защото по всичко личеше, че руснаците са се готвели да разстрелят група изпаднали в безсъзнание деца.

Ако се бяха забавили още половин минута…

Циганите бяха останали горе да обезопасят района и да наглеждат децата. Поне засега не ги заплашваше нищо.

— Това ли е мястото? — попита Грей.

С момчето на ръце, Монк влезе при другите в бункера. Контролното табло пушеше от дълбоки прорези в далите на късо кабели. Клавиатурите бяха смазани. Под краката на хората хрущеше стъкло. Всичко беше на сол, с изключение на редица стенни екрани.

Монк посочи този в средата — образът там му беше познат. Сърцето на операция „Сатурн“. Само дето сега от една дупка в тавана се изливаше вода и потъваше в шлюз на пода.

— Вече е започнало — унило каза той. — Закъсняхме.