Джеймс Ролинс - Последният оракул

Колелото на чакрите.

Венчелистчетата се стремяха към центъра — като цвете. Колелото на чакрите съдържаше същото предупреждение. Многото листенца водеха към центъра.

„Многото да станат един“.

Вгледа се отново в петте жени, които поддържаха момчето високо помежду си.

Увереността й растеше — както за точността на превода, така и за значимостта на посланието. Полазиха я тръпки на силен страх. Трябваше да каже на някого. Стана и отиде при сателитния телефон, който Грей й беше оставил с инструкции да се обади на директор Кроу, ако възникне някакъв проблем.

Все пак се поколеба. Ами ако грешеше? Ами ако обърка допълнително нещата? Замисли се дали да не замълчи за откритието си. Но после си спомни за баща си и неговите тайни. И за Мастерсън. Писнало й беше от тайни и полуистини, от неизречени неща.

Стига толкова.

Нямаше да повтори бащините си грешки.

С мисълта, че откритието й е важно, тя взе слушалката и набра номера, който Грей й беше оставил.

15:18

Вашингтон

Подготвяха детето за операция. Пейнтър стоеше с Кат Брайънт в стаята за наблюдение, отделена с голямо стъкло от малката операционна зала в подземния бункер на Сигма. Покритото със стерилни кърпи оборудване чакаше реда си за деликатната операция — ултразвукови аспиратори, лазерни скалпели, стереотактически локализатори. Подноси със стоманени инструменти и свредели с различен размер се редяха по масите. Лиза, Малкълм и екипът неврохирурзи от университетската болница „Джордж Вашингтон“ довършваха приготовленията си в операционната.

В центъра на всичко това лежеше Саша, покрита с тънък хирургически чаршаф. Виждаше се само едната страна на главата й — обръсната, намазана с плътен слой оранжев антисептик и стегната в здрава стоманена рамка, свързана към сканиращо устройство. В центъра на операционното поле стоманената платка на импланта й отразяваше светлината.

Кат, бледа и притеснена до болка, стоеше с ръка на стъклото.

В рамките на последния час серия от електроенцефалограми и томографии показаха прогресиращо мозъчно увреждане при детето. Каквото и да се случваше в главата на Саша, то бавно изгаряше мозъка й. Така се стигна до решението имплантът да бъде отстранен, докато пациентката все още е в състояние да издържи операцията. Защото по всичко личеше, че именно той е в центъра на бурята.

Лиза го беше оприличила на „гръмоотвод“.

Единственият начин да спасят детето, беше да отстранят импланта. Неврохирургът беше проучил всички снимки от скенера и рентгена и смяташе, че устройството може да се премахне без голям риск за пациентката. Процедурата щяла да бъде деликатна, но не и отвъд възможностите му.

Това беше първата добра новина за цялата нощ.

Телефонът иззвъня в джоба на Пейнтър. Той се изкуши да не отговори, но все пак извади апаратчето и погледна кой го търси. Повикването беше от Киштим, Русия. Обърна се с гръб към стъклото, отвори капачето на телефона и натисна бутона за приемане.

— Пейнтър Кроу слуша.

— Директоре — каза женски глас. Беше Елизабет Полк и не криеше облекчението си. — Грей ми остави този номер.

Пейнтър долови тревога зад облекчението.

— Какво има, Елизабет?

— Не съм много сигурна. Става въпрос за нещо, което открих, преведох и… така де, ето какво…

И започна да му излага хипотезата си, страховете си и какво според нея е посланието, закодирано в древната мозайка.

— Пророчиците са изобразени отпуснати на столчетата си, сякаш са упоени, изтощени и дори в безсъзнание. Единствената причина за съществуването им е била да подкрепят онзи, който е можел да спаси света от унищожение. Знам, че звучи налудничаво, но ми се струва, че има връзка с днешните събития.

Докато Елизабет говореше, Пейнтър се беше обърнал с лице към прозореца между стаята за наблюдение и операционната зала. Думите на г-ца Полк се забиха като пирони в главата му.

„Отпуснати, упоени, в безсъзнание…“

Все едно описваше състоянието на Саша.

А после си спомни казаното от Кат, че момичето извикало името на брат си преди да припадне.

„Единствената причина за съществуването им е била да подкрепят онзи, който е можел да спаси света от унищожение“.

Пейнтър видя как хирургът посяга към скалпела, готов да започне операцията.

Не.

Хукна към вратата.

Кат извика след него:

— Какво има?

Нямаше време да й обяснява. Нахлу в стерилната подготвителна зона и оттам в операционната.

— Спрете! Никой да не мърда!