Джеймс Ролинс - Ключът на страшния съд

— Това е легенда, която се разказва само по тези места. Предава се от поколение на поколение. Но трябва да призная, че е доста странна.

Уолас отвърна на усмивката й, подканвайки я да продължи.

Тя посочи към двора.

— Както вече казах, било е обичайно църквата да се освещава с дванадесет кръста. Но тук те са само единадесет.

Изненадан, Грей отново излезе в градината. Мислено се наруга, че не е бил достатъчно внимателен. Изобщо не се бе сетил да преброи знаците. Беше приел, че са дванадесет, също като при изправените камъни.

— Според преданието липсващият дванадесети освещаващ кръст на абатството бележи мястото, където има огромно съкровище — продължи екскурзоводката. — Хората са го издирвали векове наред, преровили са земята, дори са претърсвали оборите наоколо. Но всичко това са само глупави legends. Absurdite. Най-вероятно дванадесетият кръст е бил поставен някъде в самото абатство, свързвайки благословията тук с благословията на църквата.

„И може би тази връзка все още съществува“, помисли Грей.

Екскурзоводката си погледна часовника.

— Съжалявам, но с това трябва да завършим обиколката. Може би ако дойдете утре, ще мога да ви покажа още неща.

Последното предложение бе отправено предимно към Уолас Бойл. — О, бъдете сигурна, че ще дойдем — увери я той. Грей погледна към Сейчан да види дали тя смята, че това ще е възможно. Убийцата се бе присламчила до него. Към края на обиколката напрежението й видимо растеше.

Но преди да успее да я попита, се разнесе пронизителен вой на сирена. Какво ставаше?

Въоръженият страж ги приближи. Рейчъл се обърна към екскурзоводката, за да разбере дали това е нещо нормално.

— Трябва да намерим прикритие — каза Сейчан в ухото на Грей. Говореше напрегнато, но едва ли не и с облекчение, сякаш беше очаквала да се случи нещо.

— Какво става?

Преди тя да успее да отговори, до тях достигна друг звук. През воя на сирената се разнесе тежко думкане, което отекваше чак в корема. Грей погледна към небето в мига, когато двата хеликоптера се появиха над дърветата на хребета. Машините се издигнаха високо, после наклониха носове и се гмурнаха право към затвора.

От сирените беше ясно, че тези вертолети не са очаквани гости.

Някой нападаше затвора.

15:22

Криста седеше до пилота. Писъкът на сирените достигаше до ушите й дори през слушалките и рева на витлата. Затворът беше засякъл приближаването им, бе направил опит да се свърже с тях и тъй като не бе получил съответните позивни, беше вдигнал тревога.

Пред нея първата машина се понесе над територията на затвора. От търбуха на хеликоптера се изсипаха варели, които паднаха на земята и избухнаха в пламъци. Взривове като гръмотевици разтърсиха всичко.

Криста искаше хаосът да е колкото се може по-голям. Беше запозната с охранителния протокол на затвора Клерво. При тревога руините на абатството щяха да бъдат изолирани както за да се запази националното богатство, така и за безопасността на евентуални туристи вътре.

Каквото бе положението в момента.

Пилотът на водещия хеликоптер се свърза по радиото.

— Целите са забелязани. Пращам координатите.

Криста погледна пилота до себе си. Той кимна. Беше получил координатите и рязко зави надясно. На борда имаше десетима мъже. Спускателните въжета вече бяха закачени на халките при двете врати. Щом стигнеха руините, хората й щяха да се спуснат по тях и да обезвредят целите.

Криста щеше да е с първия щурмови екип.

Смяташе да се погрижи за операцията лично.

След като бомбардираше и подпалеше затвора, другият хеликоптер щеше да стовари своите хора във втора вълна. После двете машини щяха да чакат да евакуират десантниците по нейна заповед.

Криста се наведе напред и се загледа надолу. Координатите бележеха просторен квадрат от каменни развалини и голяма градина. Беше достатъчно широка, за да кацне хеликоптер.

— Очакваме сигнала ви — обади се пилотът по радиото.

Криста вдигна юмрук и посочи с палец надолу.

Време беше да сложи край на това.

15:24

Всички хукнаха да потърсят убежище в покритата пътека. Ушите на Грей пищяха от ревящите сирени. Главата му пулсираше от взривовете. Навсякъде около тях изригваха фонтани от огън и дим.

Разбираше целта на бомбардировката на затвора.

„Някой иска да ни хване в капан“.

И можеше да се досети кой.

Шефовете на Сейчан смятаха да ги държат изкъсо. Дали ги беше уведомила колко близко се намират до откриването на ключа? Нима така смятаха да изиграят последния си ход?