Джеймс Ролинс - Ключът на страшния съд

Просто нещата ставаха малко по-трудни.

Тъй да бъде.

Заповедта й бе да се сдобие с артефакта и да елиминира всички. Смяташе да я изпълни, но след скорошните катастрофи знаеше колко несигурно е станало положението й в организацията. Спомни си заплахата зад студените думи по телефона. Всеки провал оттук нататък означаваше смърт за нея. Но Криста също така знаеше, че само изпълняването на тези очаквания няма да й е от полза.

След всички тези неуспехи й трябваше победа, трофей, който да представи на Ешелона. И смяташе да го получи. Ако ключът на Страшния съд наистина бе някъде сред руините, щеше да принуди другите да го открият вместо нея, след което да ги елиминира.

А с ключа в ръцете й положението й в Гилдията щеше да се затвърди.

Залогът беше голям и Криста нямаше намерение да поема каквито и да било рискове. Целите й бяха невъоръжени и нямаха път за бягство. Не и докато се намираха на територията на строго охраняван затвор. След началото на атаката затворът щеше да бъде затворен.

Нямаше да имат къде да избягат и да се скрият.

Даде знак на хората си да се качват в хеликоптерите.

Време беше да смаже тази група.

14 октомври, 14:40

Клерво, Франция

Грей разбра, че са в беда.

Охраната на затвора се оказа желязна, дори по отношение на туристическата група. Записаха паспортните им данни, преровиха багажа им и трябваше да минат през два детектора на метал, след което ги провериха ръчно с още един металотърсач. На всеки няколко крачки стояха стражи с карабини, палки и пистолети. Други патрулираха външния двор със стражеви кучета.

— Поне пропуснаха вътрешното претърсване — мрачно измърмори Ковалски, след като минаха последната проверка.

— Ще го направят на излизане — предупреди го Грей.

Ковалски го погледна, за да се увери, че се шегува.

— Насам, s’il vous plait — каза екскурзоводката и посочи с бледоморавия си чадър. Представителката на Ренесансовата асоциация бе висока, стабилно изглеждаща жена в средата на шейсетте. Беше облечена неофициално в светлокафяви панталони, лек пуловер и тъмночервено яке. Не правеше опити да скрие възрастта си. Имаше бръчки по лицето; сивата й коса бе прибрана зад ушите. Изражението й дори бе малко неподходящо строго.

Минаха по коридора и стигнаха до двойната врата, водеща към вътрешния двор. Слънчевата светлина се лееше по окосена трева, фризирани храсти и посипани с чакъл пътеки. След цялата охрана сякаш изведнъж се бяха озовали в друг свят. Обширният двор с площ около хектар беше покрит с обрасли с бръшлян порутени каменни стени и ъгловати могилки, бележещи стари основи.

Екскурзоводката ги поведе през двора — един от стражите вървеше след тях — и посочи с чадъра към стените.

— Това са последните останки от първоначалния monasterium vetus. По-късно квадратният параклис станал част от по-голямата манастирска църква с нейния огромен хор и прилежащите й капели.

Грей обгърна с поглед всичко.

Докато пътуваха с автобуса, жената им бе разказала накратко историята на манастира и неговия основател. Вече знаеха повечето неща. С изключение на една важна подробност. Свети Бернар построил манастира на земя, принадлежаща на семейството му. Това означаваше, че със сигурност е познавал много добре местността и е знаел за евентуални скрити пещери.

Дали не случайно бе избрал точно това място?

Грей забеляза, че Рейчъл също се взира в земята. Явно си задаваше същия въпрос.

Вървящата отстрани Сейчан гледаше нагоре, към стените и наблюдателните кули на затвора. Руините бяха затворени и от четирите страни. Изражението й си оставаше мрачно.

Долови, че Грей я наблюдава, и отвърна на погледа му, сякаш се канеше да каже нещо. Макар да бе външно невъзмутима, по-фините мускули на лицето й, които повечето хора не могат да контролират, сякаш се движеха от безпорядъка на противоречиви, неразгадаеми чувства.

Накрая се извърна.

— Елате, елате — каза екскурзоводката. — Сега ще идем при прекрасно запазената жилищна постройка. Тя представлява чудесен пример за монашеския живот.

Поведе ги към отсрещната страна на двора. В ъгъла се издигаше триетажна постройка с арки на фасадата, цялата в малки врати и прозорци.

— На долния етаж се е намирал манастирският calefactorium, или общото дневно помещение — обясни тя. — Дизайнът му е невероятен, tres brillant! Под пода минават тръби от мазетата. Запалените там огньове стопляли измръзналите монаси след молитвите и нощните служби. Тук също мажели сандалите си с мас, преди да се захванат с ежедневните си задължения.