Джеймс Ролинс - Шестото измиране

Знаеше, че Бил не би могъл да прати толкова бързо спасителен екип. С опънати до скъсване нерви изгаси фенерчето и изтича до близката стара плевня миг преди хеликоптерът да се появи.

Позна го веднага. Беше същата лъскава черна машина, която бе видяла да се издига от военната база малко преди експлозията.

„Може би са видели пикапа и са избягали от зоната на взрива, но после са се върнали? Но защо?“

Не беше сигурна и затова реши да не се издава. Стигна зейналата врата на плевнята и побърза да се скрие вътре с Нико. Втурна се в тъмното, като спря само колкото да погледне телефона.

Връзката с Бил беше прекъснала и на екрана вече нямаше никакви чертички.

Беше откъсната от света, оставена да се оправя сама.

Стигна отсрещната страна на плевнята и предпазливо надникна през отвора за проветряване. Хеликоптерът се снижаваше към поляната от тази страна. Щом плъзгачите му доближиха земята, от двете му страни наскачаха мъже в черни униформи. Вдигнатият от перките вятър пердашеше яростно храстите около тях.

Сърцето ѝ се качи в гърлото, когато видя автоматите им.

Това не беше спасителен екип.

Докосна собственото си оръжие в кобура на бедрото. Тазер. По закон парковите рейнджъри в Калифорния можеха да носят огнестрелно оръжие, но то определено не се препоръчваше при работа с туристически групи като днес.

Нико изръмжа към растящата суматоха отвън.

Тя му шътна да млъкне — знаеше, че единствената им надежда за оцеляване е да останат скрити.

Докато се снишаваше, последният мъж — истински гигант — скочи от хеликоптера и се отдалечи на няколко крачки от него. Носеше оръжие с дълга цев. Джена не го разпозна — докато от дулото му не изскочи струя пламък, която освети поляната.

Огнепръскачка.

Отне ѝ само миг да разбере необходимостта от такова оръжие. После пръстите ѝ се стегнаха около перваза на прозореца. Дървото бе сухо и напукано. Беше се скрила сред купчина подпалки.

Отвън въоръжените мъже се разпръснаха, за да обкръжат постройките.

„Явно знаят, че съм тук, че се крия някъде в градчето призрак“.

Планът им бе ясен. Възнамеряваха да я изкарат с огън на открито.

Зад мъжете отровното море се вълнуваше около хълма. Нямаше как да избяга от този остров. Клекна и трескаво обмисли възможностите си. Само едно оставаше сигурно.

„Не мога да оцелея“.

Но това не означаваше, че ще престане да е рейнджър. Ако не друго, щеше да остави някаква улика за участта си, за онова, което се е случило тук.

Нико се промъкна до нея.

Джена го прегърна силно, най-вероятно за последен път.

— Искам да направиш още едно нещо за мен, приятел — прошепна в ухото му. Опашката му тупна по земята.

— Добро куче.

27 април, 23:10

Такома Парк, Мериланд

„Не дъжд, а същински порой.“

Грей Пиърс летеше с мотоциклета си по мократа улица на предградието. През последната седмица имаше непрекъснати бури. Претоварената канализация оставяше коварни локви по края на пътя. Фарът прорязваше ивица през тежките капки, докато той караше към къщата на баща си.

Къщата се намираше между следващите две пресечки. Още отдалече Грей видя, че всички прозорци светят и светлината озарява минаващата около цялата постройка веранда и дървената люлка, която висеше неподвижно там. Къщата изглеждаше така, както бе изглеждала винаги, и скриваше бурята, която го очакваше вътре.

Стигна алеята, зави по нея и продължи към самостоятелния гараж. Иззад къщата се разнесе сърдит вик — чуваше се дори през рева на мощния двигател.

Май нещата се бяха влошили.

Докато изключваше двигателя, от задния двор се появи по-малкият му брат Кени. Родовата прилика беше очевидна, от червендалестото уелско лице до гъстата му черна коса.

Но с това сходството между двамата братя свършваше.

Грей свали каската си и скочи от седалката, за да посрещне яростта на брат си. Макар да бяха еднакви на ръст, Кени имаше бирено шкембе, което си беше отгледал през десетилетието лек живот като софтуерен инженер в Калифорния, като междувременно се бе пристрастил към пиенето. Неотдавна си бе взел едногодишна отпуска и се бе върнал у дома да помага с гледането на баща им, но въпреки това почти всяка седмица заплашваше, че ще си замине.

— Не издържам повече — каза той със свити юмруци и зачервено от гняв лице. — Трябва да му налееш малко акъл в главата.

— Къде е той?

Раздразнен и същевременно смутен, Кени махна към задния двор.