Джефри Дивър - Колекционерът на кости

- Явно.

- Завързана за стената?

- За една тръба. С белезници, ръцете зад гърба. Крака­та са вързани с въже. Устата - запушена с тиксо. Отворил е клапана за изпускане на парата. На по-малко от метър от нея. Господи!

- Оттеглете се с лекаря по същия път, по който дой­дохте. Към вратата. Внимавайте къде стъпвате!

Сакс се отдалечи, без да сваля поглед от трупа. Как мо­же човешката кожа да е толкова червена? Като сварен рак.

- Добре, Амелия. Започвай търсенето. Отвори куфара.

Тя не отговори. Продължи да гледа група.

- Амелия, до вратата ли си?... Амелия?

- Какво?! - изкрещя тя.

- При вратата ли си?

Гласът му бе толкова спокоен, толкова различен от прес­торения умолителен глас на паралитика, когото бе видяла преди. Спокоен... и още нещо. Не можеше да разбере какво.

- Да, до вратата съм. Това е лудост.

- Напълно ненормална работа - съгласи се той. - Отво­ри ли куфара?

Тя вдигна капака и погледна вътре. Клещи и пинсети, огледало със сгъваема дръжка, памук, готатори, пипети, шпатули, скалпели... - „За какво е всичко това?“ - ... марля, пли­кове, филтри, четки, ножици, найлонови и хартиени торбич­ки, метални чаши, шишенца с пет процентна азотна кисели­на, нинхидрин, силикон, йод, реактиви за проявяване на от­печатъци.

Невъзможно.

- Повярвайте ми, детективе. Наистина нищо не разби­рам от криминология.

Отново се вторачи в трупа. От върха на обеления нос висеше капчица вода. Нещо бяло - сигурно кост - се показ­ваше от едната буза. Лицето бе изкривено от болка. Също като при жертвата сутринта.

- Имам ти доверие, Амелия. И така, отвори ли куфара?

Райм говореше спокойно и... Да. Точно това се усещаше в тона му. Съблазнително. Звучеше, сякаш шепнеше любов­ни слова.

„Мразя го - помисли си Сакс. - Не е хубаво да мразиш един инвалид. Но аз наистина го мразя.“

- В мазето си, нали?

- Тъй вярно, сър.

- Слушай, говори ми на „ти“. Докато това свърши, ще имаме време добре да се опознаем.

„Дано да свърши по-бързо.“

- В куфара има няколко гумени ленти, ако не се лъжа.

- Да, виждам ги.

- Сложи си ги на обувките. Ако объркаш следите от стъпки, ще знаеш кои са твоите.

- Готово.

- Вземи няколко пликчета за улики. Сложи по десетина във всеки джоб. Можеш ли да ядеш с китайски пръчици?

- Моля?

- Живееш в града, нали? Дори минаваш по „Мот стрийт“. Знаеш ли ресторанта „Генерал Тсао“? Студени спа­гети със сусамен сос.

При споменаването на храна стомахът ѝ се разбунтува. Опита се да не гледа към мъртвата жена.

- Умея да си служа с китайски пръчици - каза Сакс с леден глас.

- Погледни в куфара. Трябва да са там. Стоят от вре­мето, когато аз водех разследвания.

- Не виждам,

- Добре, намери тогава два молива. Сложи и тях в джо­бовете си. Сега можеш да започнеш обхождането. Да огле­даш всеки сантиметър. Готова ли си?

- Да.

- Кажи ми първо какво виждаш .

- Голямо помещение. Може би шест на десет. Пълно с ръждясали тръби. Напукан бетонен под. Тухлени стени. Плесен.

- Някакви сандъци? Някакви предмети по пода?

- Не, празно е. Само тръби, варели и един котел. Ето го и пясъкът, черупките. Изсипали са се от една дупка в стена­та. Има и нещо сиво...

- Нещо ли? Не познавам тази дума. Какво „нещо“?

За миг я обхвана гняв. Опита се да се успокои и каза:

- Азбест, но не на влакна като тази сутрин, а на измач­кани листове.

- Добре. Започвай да търсиш отпечатъци и уликите, които ни е оставил.

- Мислиш ли, че пак е оставил улики?

- Сигурен съм. Сложи си предпазните очила и включи „Полилайт“-а. Дръж го ниско. Обходи стаята. Всеки санти­метър. Тръгвай. Знаеш ли как да обхождаш?

- Да.

- Как?

- Няма нужда да ме изпитваш.

- Моля за извинение. Как?

- Напред и назад в едно направление, после напред и назад перпендикулярно.

- Всяка стъпка да не е по-дълга от тридесет санти­метра.

Това не ѝ бе известно.

- Знам.

- Давай.

От „Полилайт“-а блесна зловещо, неземно сияние. Сакс знаеше, че се нарича АИС, алтернативен източник на свет­лина, и предизвиква флуоресциране на отпечатъците от пръс­ти, петната от кръв и сперма, както и някои следи от обувки. Сенките започнаха да танцуват и да скачат в яркозелената светлина и Сакс на няколко пъти понечи да насочи пистолет към някое видение в танцуващия сумрак.

- Амелия?

Гласът на Райм бе пронизителен. Отново я стресна.

- Да? Какво?

- Има ли следи от обувки?